Читать «Старовремски помешчици» онлайн

Николай Гогол

Старовремски помешчици

Много обичам скромния живот на ония усамотени владелци на отдалечени села, които в Малорусия обикновено се наричат старовремски и като вехтите живописни къщички са хубави със своята пъстрота и пълна противоположност на новата, гладка сграда, чиито стени не са измити още от дъжда, покривите не са покрити със зелена плесен и лишената от мазилка входна площадка не показва червените си тухли. Понякога обичам да сляза за минута в сферата на тоя необикновено усамотен живот, дето нито едно желание не прелита отвъд дървената ограда, която заобикаля дворче отвъд плета на градината, пълна с ябълки и сливи, отвъд селските къщи, които я заобикалят, кривнати настрана, засенчени от върби, бъз и круши. Животът на техните скромни стопани е толкова тих, че за минута се забравяш и мислиш, че страстите, желанията и ония неспокойни рожби на злия дух, които смущават света, съвсем не съществуват и ти си ги видял само в някакъв бляскав, искрящ сън. Аз виждам оттук ниска къщичка с веранда от малки почернели дървени колонки, която заобикаля цялата къща, за да може човек във време на гръмотевица и градушка да затвори капаците на прозорците, без да се измокри от дъжда. Зад тях ароматната смрадлика, цели редици ниски плодни дръвчета, удавени в пурпура на вишните и в смарагдовото море от сливи — покрити с куршумен матов слой; клонест клен, в чиято сянка е постлан за почивка килим; пред къщата широк двор с ниска млада тревица, с утъпкана пътечка от хамбара до кухнята и от кухнята до господарските покои; дългошиеста гъска, която пие вода заедно с млади и нежни като пух гъсенца; дървена ограда, окичена с нанизи сушени круши и ябълки и с килими, които се проветряват, кола с пъпеши, спряна до хамбара, отпрегнат вол, който лениво лежи до нея — всичко това има за мен неописуема прелест може би защото вече не го виждам и защото ни е мило всичко онова, с което сме разделени. Както и да е, но дори тогава, когато моята бричка се приближаваше към входната площадка на тая къщичка, душата ми добиваше чудно приятно и спокойно състояние; конете весело спираха пред площадката, кочияшът най-спокойно слизаше от капрата и пълнеше лулата си, сякаш идваше в собствената си къща, самият лай, вдигнат от ленивите мурджовци, шарковци и белчовци, беше приятен за ушите ми. Но най-много ми се харесваха самите стопани на тия скромни кътчета — старчетата, бабичките, които грижливо излизаха да ме посрещнат. Техните лица ми се явяват понякога и сега между модните фракове, в шума и тълпата и тогава изведнъж ме обзема полусън и ми се мержелее миналото. По лицата им винаги е изписана такава доброта, такова гостоприемство и чистосърдечие, че макар и за късо време, неволно се отказваш от всички дръзки мечти и неусетно минаваш с всичките си чувства в простия буколически живот.

Досега още не мога да забравя двама старци от миналия век, които — уви! — вече ги няма, но душата ми и до днес още е пълна с жалост и сърцето ми страшно се свива, когато си представя, че един ден пак ще пристигна в тяхното предишно, запустяло днес жилище и на онова място, гдето се издигаше ниската къщичка, ще видя купчина съборени селски къщи, полупресъхнало езеро, обрасъл с трева ров — нищо друго. Тъжно. Още отсега ми е тъжно. Но да се върнем към разказа. Афанасий Иванович Товстогуб и жена му Пулхерия Ивановна Товстогубица, както я наричаха околните селяни, бяха тия старци, за които почнах да разказвам. Ако бях живописец и исках да изобразя върху платно Филемон и Бавкида, никога не бих избрал друг модел освен тях. Афанасий Иванович беше на шейсет години, Пулхерия Ивановна — на петдесет и пет. Афанасий Иванович беше висок, винаги ходеше в овчо кожухче, покрито с камлот, седеше превит и почти винаги се усмихваше, дори и когато разправяше нещо или само слушаше; Пулхерия Ивановна беше някак сериозна, почти никога не се смееше, но по лицето и в очите й имаше изписана толкова доброта, толкова готовност да ви нагости с най-хубавото, което имаха, че вие навярно бихте намерили усмивката й вече прекомерно сладникава за нейното добро лице. Леките бръчки по техните лица бяха разположени така приятно, че художникът навярно би ги откраднал. По тях сякаш можеше да се прочете целият им живот, ясният спокоен живот, който водеха старите народни простосърдечни и същевременно богати семейства — противоположни на ония малоруси от простолюдието, които се замогват като производители на катран, като търгаши, изпълват като скакалци палатите и канцелариите, скубят последната копейка от собствените си земляци, наводняват Петербург с доносчици, спечелват най-после капитал и тържествено прибавят към презимето си, завършващо с о, буквата в. Не, също като всички старинни и коренни малорусийски семейства те не приличаха на тия презрени и жалки твари. Човек не можеше да гледа без симпатия тяхната взаимна любов. Те никога не си говореха на „ти“, а винаги на „вие“: вие, Афанасий Иванович; вие, Пулхерия Ивановна. „Вие ли продънихте стола, Афанасий Иванович?“ „Нищо, не се сърдете, Пулхерия Ивановна: аз го продъних.“ Никога не бяха имали деца и поради това цялата им привързаност беше съсредоточена върху тях самите. Някога на младини Афанасий Иванович беше служил като компанеец, сетне бе секундмайор, но това бе много отдавна, бе вече минало, самият Афанасий Иванович почти никога не си спомняше за него. Афанасий Иванович се ожени трийсетгодишен, когато беше левент и носеше везана куртка без ръкави; той дори доста изкусно открадна Пулхерия Ивановна, защото роднините й не искаха да му я дадат; но и за това вече почти не си спомняше, поне никога не говореше за него. Всички тия стари необикновени произшествия отдавна се бяха изличили или бяха заместени от спокоен и усамотен живот, от ония дремещи и същевременно някак хармонични блянове, които изпитвате, когато седите на селския балкон, обърнат към градината, когато прекрасен дъжд шуми разкошно, плющи по листата на дърветата, стича се на шумолещи поточета и навява дрямка по тялото ви, а в това време дъгата се промъква иззад дърветата и във вид на полуразрушен свод свети със своите седем цвята на небето. Или когато ви приспива каляската, която се гмурка между зелените храсти, а гласът на степния пъдпъдък ехти и ароматната трева заедно с житните класове и полските цветя се въвира през вратичките на каляската и ви шиба приятно по ръцете и лицето. Той винаги слушаше с приятна усмивка гостите, които идваха у дома му, понякога и той самият говореше, но повече разпитваше. Не беше от ония старци, които дотягат с вечни похвали за старото време или с укори за новото. Напротив, когато ви разпитваше, проявяваше голямо любопитство и участие към собствения ви живот, към сполуките и несполуките, от които обикновено се интересуват всички добри старци, макар донякъде това да прилича на любопитството на дете, което разглежда печатчето върху верижката на часовника ви, докато говори с вас. Тогава лицето му, може да се каже, излъчваше доброта. Стаите на къщичката, в която живееха нашите старци, бяха мънички, ниски, в каквито обикновено живеят старовремските хора. Във всяка стая имаше огромна печка, която заемаше почти една трета от нея. Тези стаички бяха ужасно топли, защото и Афанасий Иванович, и Пулхерия Ивановна много обичаха топлината. Самите пещи се отваряха откъм пруста, винаги напълнен почти до тавана със слама, която в Малорусия обикновено се употребява вместо дърва. Пращенето на тая горяща слама и осветлението й правят пруста извънредно приятен в зимна вечер, когато, измръзнал да преследваш някоя брюнетка, се втурваш в него и пляскаш с длани. Стените на стаите бяха украсени с няколко картини и картинки в старинни тесни рамки. Убеден съм, че самите домакини отдавна бяха забравили тяхното съдържание и навярно не биха забелязали, ако някои от тях бъдат изнесени. Имаше два големи портрета, рисувани с маслени бои. Единият изобразяваше някакъв архиерей, а другият Петър Трети. От дясната рамка поглеждаше херцогиня Лавалиер, изцапана от мухи. Около прозорците и над вратите се намираха множество малки картинки, които някак свикваш да смяташ за петна върху стената и затова съвсем не ги разглеждаш. Почти във всички стаи подът беше пръстен, но тъй гладко измазан и поддъжан в такава чистота, с каквато навярно не се поддържаше нито един паркет в богата къща, лениво измитан от сънлив господин в ливрея. Цялата стая на Пулхерия Ивановна беше изпълнена със сандъци, кутии, кутийки и сандъчета. По стените бяха окачени множество вързопчета и торбички със семена от цветя, зеленчук и дини. По ъглите в сандъчетата и между сандъчетата бяха наредени множество кълбета с пъстроцветна вълнена прежда, парчета от старинни рокли, шити преди половин столетие. Пулхерия Ивановна беше голяма домакиня и прибираше всичко, макар понякога и сама да не знаеше за какво ще й послужи по-късно. Но най-забележителното в къщата бяха пеещите врати. Щом настъпваше утрото, пеенето на вратите се чуваше из цялата къща. Не мога да кажа защо пееха; дали бяха причина за това ръждясалите панти, или самият майстор, който ги бе направил, беше скрил в тях някакъв секрет, но забележителното е, че всяка врата имаше свой собствен глас; вратата на спалнята пееше с най-тънък дискант; вратата за трапезарията хъркаше басово; а оная, която беше в пруста, издаваше някакъв чудноват треперещ и същевременно стенещ звук, тъй че, като се вслуша в него човек, най-после много ясно чуваше: майчице, студено ми е!