Читать «Старовремски помешчици» онлайн - страница 13

„Значи вече я погребахте! За какво!?“ Спря се и не довърши думите си.

Но когато се върна у дома си, когато видя, че стаята му е празна, че дори столът, на който седеше Пулхерия Ивановна, беше изнесен, той зарида, зарида силно, рида безутешно и сълзи като река се лееха от потъмнелите му очи.

Пет години минаха оттогава. Коя ли мъка не отнася времето? Коя ли страст ще оцелее в неравната битка с него? Аз познавах един човек в разцвета на още младите си сили, изпълнен с истинско благородство и достойнство, познавах го влюбен нежно, страстно, лудо, дръзко, скромно и пред мен, почти пред очите ми, предметът на неговата страст — нежна и прекрасна като ангел жена — бе поразен от ненаситната смърт. Никога не съм виждал такива ужасни пориви на душевно страдание, такава бясна палеща мъка и такова всеопустошаващо отчаяние, каквито вълнуваха нещастния влюбен. Никога не мислех, че човек би могъл да си създаде такъв ад, в който да няма и сянка, и образ, и нищо, което що-годе да прилича на надежда… Хората гледаха да не го изпуснат от очи: от него бяха скрили всички оръдия, с които би могъл да се умъртви. Две седмици по-късно той изведнъж се овладя. Почна да се смее, да се шегува; дадоха му свобода и първото нещо, за което я използва, беше да си купи пистолет. Един ден внезапно се чу изстрел, който ужасно изплаши близките му. Те се втурнаха в неговата стая и го намериха проснат, с прострелян череп. Лекарят, който се случи тогава там и за чието изкуство гърмеше всеобща мълва, откри в него белези на живот, намери раната ненапълно смъртоносна и за изненада на всички той бе излекуван. Надзорът над него бе увеличен още повече. Дори на масата не слагаха нож до него и гледаха да махнат всичко, с което би могъл да се удари; но той в скоро време намери своя сгоден случай и се хвърли под колелата на минаваща каляска. Ръката и кракът му бяха строшени, но пак го излекуваха. Година след това го видях в една многолюдна зала, той седеше до масата, весело казваше „Петитуверт“, като затваряше една карта и зад него, облегната на гърба на стола му, стоеше младата му жена, която броеше неговите жетони.

След като минаха поменатите пет години от смъртта на Пулхерия Ивановна, аз се намерих из ония места и се отбих в селцето на Афанасий Иванович да споходя стария си съсед, у когото понякога прекарвах деня и винаги ядях до насита изделията на гостоприемната домакиня. Когато наближих двора, къщата ми се видя двойно по-стара, къщите на селяните бяха съвсем полегнали, не ще съмнение, също така, както и стопаните им, дървеният стобор и плетът в двора бяха съвсем разрушени и аз сам видях как готвачката измъкваше от него прътове за разпалване на печката, макар че трябваше да направи още две крачки, за да вземе от натрупаните там съчки. С тъга се доближих до входната площадка, същите мурджовци и шарковци, вече слепи или с пречупени крака, залаяха, като вдигнаха нагоре своите рунтави, окичени с бодили опашки. Насреща ми излезе старец. Значи това е той! Познах го веднага; но беше вече двойно по-прегърбен от преди. Позна ме и ме поздрави със същата усмивка.