Читать «Старовремски помешчици» онлайн - страница 14

Влязох след него в стаите; в тях сякаш всичко беше както преди, но във всичко съгледах някакво странно безредие, някаква явна липса на нещо; с една дума изпитах ония особени чувства, които ни обземат, когато влизаме за пръв път в жилището на вдовец, когото по-рано сме познавали неразделен от другарката, която го е придружавала цял живот. Чувствата ни приличат тогава на ония чувства, които изпитваме, когато виждаме пред себе си с един крак човека, когото винаги сме познавали здрав. Във всичко личеше липсата на грижливата Пулхерия Ивановна: на масата сложиха нож без дръжка; гозбите вече не бяха приготвени така изкусно. За стопанството не исках да питам, боях се дори да погледна стопанските постройки.

Когато седнаха на трапезата, една слугиня завърза салфетката на Афанасий Иванович и много добре направи, защото инак той щеше да изцапа целия си халат със сос. Помъчих се да го забавлявам с нещо и му разправих разни новини, той слушаше със същата усмивка, но от време на време погледът му ставаше съвсем безчувствен и мислите в него не се объркваха, а изчезваха. Често вдигаше лъжицата с каша и вместо да я доближи до устата си, доближаваше я до носа си, вместо да набоде с вилицата късче пиле, мушкаше шишето и тогава слугинята го хващаше за ръката и я насочваше към пилето. Понякога чакахме по няколко минути следващата гозба. Афанасий Иванович сам забелязваше това и казваше: „Защо толкова бавят яденето?“ Но аз виждах през пролуката на вратата, че момчето, което ни разнасяше гозбите, съвсем не мисли за това и спеше, оборило глава на печката.

— Ето това е оная гозба — каза Афанасий Иванович, когато ни поднесоха мнишки със сметана, — ето оная гозба — продължи той и забелязах, че гласът му започна да трепери и сълза се канеше да надникне от куршумените му очи, но той правеше всички усилия, за да я спре. — Ето това е оная гостба, която по… покой… покойна… — и изведнъж сълзите му рукнаха. Ръката му падна на чинията, чинията се обърна, търкули се и се счупи, сосът го заля цял; той седеше безчувствено, безчувствено държеше лъжицата и сълзите като ручеи, като непрестанно извиращ фонтан се лееха, лееха се като порой по салфетката му.

Боже! — мислех си аз, като го гледах: пет години всеизтребващо време — и той е вече безчувствен старец, старец, чийто живот като че ли нито веднъж не е бил смущаван от нито едно силно усещане, целият живот на когото като че ли се е състоял само от седене на висок стол, от ядене на сушени рибки и круши, от добродушни разкази — и такава дълга, такава гореща скръб? Кое тогава има по-голяма власт над нас: страстта или навикът? Или всички сили и стремежи, цялата вихрушка от наши желания и кипящи страсти са само последица от младата ни възраст и само за това изглеждат дълбоки и съкрушителни. Като и да е, но в това време всички наши страсти ми се струваха детински в сравнение с тоя дълъг, бавен, почти безчувствен навик. На няколко пъти той се помъчи да продума името на покойната, но на средата на думата спокойното му лице конвулсивно се сгърчваше и детският му плач ме нараняваше в самото сърце. Не, това не бяха ония сълзи, на които са обикновено тъй щедри старците, когато ви излагат жалкото си положение и нещастията си; това не бяха и ония сълзи, които се ронят при чаша пунш, не! То бяха сълзи, които течаха, без да питат, от само себе си, като се набираха от лютата болка на изстиналото вече сърце.