Читать «Капитани на фрегати» онлайн - страница 292

Дюмон Дюрвил послуша Синглтън.

Шестнайсет денонощия рева ураганът и шестнайсет денонощия корабът дърпаше веригите като див звяр. Шестнайсет денонощия смъртта дебнеше моряците.

Но веригите издържаха.

Синглтън и вождовете останаха на кораба почти през всичките шестнадесет денонощия. Вождовете се радваха на хубавата храна на кораба, а Дюмон Дюрвил от страх да не се скара с тях ги хранеше до пресита.

— Откъде островитяните имат толкова пушки? — попита Дюмон Дюрвил Синглтън.

— Тук за провизии често се отбиват китоловни и търговски кораби, сър — отговори Синглтън. — Минаха времената, когато островитяните посрещаха белите като приятели. Китоловците и търговците толкова пъти са стреляли по тях, че островитяните намразиха белите. Тукашните вождове не са глупави хора. Те заповядаха срещу провизиите да не се взема нищо освен пушки. И капитаните, щат, не щат, трябваше да им дават пушки. И ето, за двайсет години те натрупаха цял арсенал.

— А как е попаднало на острова оръдието?

— Оръдието те взеха заедно с мене — обясни Синглтън. — Преди двайсет години аз бях матрос на един търговски кораб. Нашият кораб заседна в плитчината край остров Тонгатапу. По-голямата част от екипажа ни начело с капитана островитяните примамиха в гората и там ги убиха. На кораба останахме само трийсет души. Не можехме да се изтръгнем от плитчината. Когато прясната ни вода се свърши, ние се предадохме. Като завзеха и заграбиха кораба, островитяните пренесоха на брега и единственото ни оръдие.

— А какво стана с вашите другари? — попита Дюмон Дюрвил.

— Повечето бяха убити още през първата година на живота ни на острова. Някои и други успяха по-после да се доберат до минаващи оттук кораби и да заминат. Сега аз останах тук сам.

— А вие защо не заминахте, Синглтън?

— Ах, сър! — въздъхна Синглтън. — Аз живея на този остров вече двайсет години. Тук имам жена и деца. Вождовете се отнасят с мене почти като с равен. А какво ме чака в Англия. Близките ми навярно вече са измрели, а нямам спукана пара. Види се, съдено ми е да умра на този остров.

На шестнайсетия ден, 22 април, бурята утихна и вятърът промени посоката си. Котвите бяха вдигнати и при гръмките викове на моряците корабът се отдалечи от рифа.

Дюмон Дюрвил поведе „Астролабия“ към залива, в който се беше спрял д’Антркасто. Сега, когато опасността беше минала, той реши да пристъпи към главната си задача — да търси следи от пребиваването на Лаперуз на острова.

МАГЬОСНИЦАТА

Дюмон Дюрвил се обърна за помощ към Синглтън.

— Нима на вашия остров няма нито един човек над петдесет години? — попита той.

Синглтън се замисли.

— В централната област на острова живее една старица на име Томага — отговори той. — На колко години е, не зная, но е много по-възрастна от всички тукашни жители. Тя е дъщеря на цар Тубо, който според преданието управлявал острова преди половин век. Островитяните считат Томага за магьосница и веднъж в годината отиват да й се поклонят.