Читать «Капитани на фрегати» онлайн - страница 259

На другата сутрин започнаха да се събират вождовете на съседните села, придружени от своите жени, деца и роби. Робите влачеха след тях купища най-различна храна. До тъмно около трупа виеха и нареждаха роднините, като драскаха тялото си с остри камъчета. А вечерта започна пиршеството.

Като видя, че новозеландците започнаха да пируват, Ръдърфорд изтича у дома си, залости здраво вратата и се тръшна на сеното. Той беше убеден, че сега те ядат месото на неговия нещастен приятел. Цяла нощ той лежа така, без да затвори очи, като се вслушваше в песните и виковете на пируващите. Трябваше на всяка цена да бяга. Беше невъзможно да продължава този непоносим живот тук самичък. По-добре да го заловят и убият. Тук той никога не ще дочака кораб. Дори и да дойде кораб на брега на Нова Зеландия, нарочно никой няма да му каже. Може би е пропуснал вече много кораби. Той трябва при първия удобен случай да бяга към морето. Ще помоли за покровителство вожда на някое крайморско селце и ще чака там, докато дойде кораб. По всяка вероятност, разбира се, ще го заловят и убият. Но какво от това, оня, който не скъпи живота си, нищо не рискува.

През пролуките на къщата вече проникваше бялата дневна светлина, когато Ръдърфорд си спомни за тунела, за изкопаването на който той и Джек бяха прахосали толкова сили. Ето, вече много месеци откак той нито веднъж не е слизал там, в подземието. Изведнъж му хрумна мисълта да направи още един опит. Ами ако опита да заобиколи камъка, който преграждаше пътя на страничната шахта? Може би той не е толкова голям, колкото долният.

Увлечен от новата идея, Ръдърфорд скочи на крака. В печката под пепелта от вчера още бяха останали няколко тлеещи въглени. Той запали с тях смолиста борова треска и със саморъчния факел в ръка вдигна широката дъска, която затваряше входа на шахтата.

Порази го слаб шум, който идваше от черната яма. Удивен, той отначало не повярва на ушите си. Но като се вслушваше внимателно, той отново чу тих равномерен звук. Не, това не е шум, това е плисък на вода. Сега не оставаха никакви съмнения — това е плискане на течаща вода.

Той протегна ръка, за да се хване за пръта, по който те с Джек Малън по-рано се спускаха долу. Но прътът беше изчезнал. Като пъхна горящата треска в ямата, Ръдърфорд видя, че прътът, чийто горен край преди достигаше нивото на пода, сега се беше смъкнал няколко педи надолу.

Опрян о стената, Ръдърфорд се вмъкна в ямата, достигна пръта и се хвана за него. Прътът изведнъж се заклати и почна да се плъзга надолу с такава бързина, че Ръдърфорд с мъка се задържа на него. Това продължи една секунда. Долният край на пръта се опря на нещо твърдо и движението престана.

Ръдърфорд се спускаше по пръта надолу. Колкото по-надолу се спускаше, толкова по-ясно се чуваше плисъкът на водата. След минута краката му се потопиха във вода. С петата си той напипа дъното. Водата стигаше до коленете му. Той вдигна своя факел и се огледа.