Читать «Вълната, която бучи» онлайн - страница 9

Андрей. На вас ли да дам? Едва ли. Какво мога да ви дам? Най-хубаво щеше да бъде за вас, ако въобще не бях идвал.

Влиза Мира, облечена скромно. С интелигентно, но уморено лице.

Мира. Добро утро, Лилия. Днес ще свирим ли?

Лилия. Добро утро, Мира. Ах, днес едва ли ще можем. Снощи си дойде моя брат и аз не искам сега да се отделям от него. Андрей, това е моята учителка по пиано.

Андрей (покланя се). Предполагах, че едва ли ще намеря тука човек, който да свири на пиано.

Мира. Защо?

Андрей. Кой знае — една моя приумица. В един малък град, където има няколко фабрики, струва ми се, сега музиката слабо би виряла.

Мира. Прав сте. Тука живеят повече работници и имат малко време да се занимават с музика. Другите намират, ако мога да се изразя по-радикални развлечения… Вие обичате ли музика?

Андрей. Аз обичам всяко изкуство, стига то да ми дава импулс да живея.

Мира. Така ли? Тогава защо се завърнахте? Нима можете вие да живеете при нас?

Лилия. Нали ние сме тука?

Мира. Макар. Какъв импулс може да има тука? Аз съм слушала много за вас. Познавам ви и от вашите скулптури. Без да искам, чух последните ви думи, когато влизах. Какво ще правите? Вие ще си счупите крилата, преди да започнете да летите.

Андрей. Прекомерно ме надценявате. Преди всичко — не мисля да летя. Аз имам доста работа на земята.

Лилия. Ние ще ваяме, нали, Андрей? През прозорците ти ще съзерцаваш далечината и както казва мама (отива на прозореца), „ще ловиш своите образи в трептящия въздух“.

Андрей. Много си нетърпелива. И защо ще ловя образите из въздуха, на земята има достатъчно.

Мира. Вижте какво, много ли сте измъчен, много ли сте гладувал вие?

Андрей. Неприятно е да се говори за това. Защо питате?

Мира. Защо ли? Защото, ако останете тука, може би съвсем ще пропаднете. Създала си бях едно предубеждение за вас и като че ли ще го разбиете. Аз си мислех, че ще запалите огъня, който сте носили в душата си, а изглежда, че живота ви е уморил. По-добре идете си. Боя се за вас, идете си!…

Лилия (изплашено). Татко!…

Андрей. Защо така извика?

Лилия. Не зная… Моне ме е страх как бързо почнаха да летят часовете. Андрей, моля те, бъди по-примирителен… Не бързай, м ля те, Андрей, не бързай… (Трескаво.) Аз много те обичам, Андрей… и ти ме обичаш, нали?… Не бързай… ти имаш време… Нали няма да бързаш?

Андрей. Какво става с тебе? От какво се плашиш? Разбира се, че имам време.

Лидия. Той ще дойде сега и… ще почнете… И за него ми е много мъчно, Андрей… Повярвай, той е много добър… Но всички ние тука сме заплетени, всички ние сме… Почакай, не бързай…

Мира. Тебе не ти е добре, Лилия, по-хубаво да излезем. (Хваща я за ръката и я подпира.)

Лилия. Не, нищо не ми е… Сега, Мира, нека отидем да посвирим… Ти ще изпълниш онази легенда, как се казваше? — Ах, да, „Предпролет“. За жената в северните страни, която тъй жадно чакала пролетта и когато лъхнал първият пролетен вятър, една лавина я затрупала в хижата й…