Читать «Вълната, която бучи» онлайн - страница 7
Никола Вапцаров
Андрей. Изглежда, че не може. Представи си едно вестникопродавче, запалило угарка, и тича или не… по-добре едно ваксаджийче, зъзнещо през зимата на тротоара, очите му, които молят, малкото треперещо телце, посинелите му устни… Как, Лили, бяла ли е душата на това дете?
Лилия. Какъв си ти — такъв… все гледаш на черната страна.
Андрей. Напротив, знаеш ли, ако аз съм гледал скептично на живота, ако аз не съм вярвал в звездата на страдующите, отдавна да съм свършил със себе си.
Лилия. Да си свършил! Защо?
Андрей. Ех, мъчно е да се разправя за това… Тежко беше там и сам човек не може да понесе. Но другите окуражават.
Лилия. Кои други?
Андрей. Онези, конто работеха и гладуваха заедно с мене.
Лилия. А те всички ли вярваха?
Андрей. Да, всички. Ония, които не вярваха — загиваха.
Лилия. Ах, колко е хубаво да вярва човек! Знаеш ли, Андрей, аз понякога се страхувам. От какво? Не зная. Но тръпна в смътен ужас. А друг път — вярвам. И струва ми се, че навлиза светлина в душата ми, че „хубавото“ се приближава и ще ме целуне топло по лицето като пролетен вятър. И чакам… чакам често така със затворени очи…
Андрей. Там е работата, че нито един от нас не чакаше със затворени очи. Ние вярвахме в едно „добро“ или в нещо „по-добро“ и се стремяхме към него с цялата младост на душите ни. Стремяхме се с ум, със сили, с всичко. И колкото страданието се сгъстяваше, толкова пие ставахме по-настойчиви, дори нагли. Защото човек, поставен в безизходност, отнасяща се не само за него, има право да избира най-прекия път.
Лилия. В такива минути, „когато страданието се сгъстяваше“, както казваш ти, не си ли се опитал да обичаш, да любиш?
Андрей. Защо?
Лилия. Така — да ти олекне.
Андрей. Когато нямаш хляб, какво ще ти помогне? Да обичаш е хубаво чувство, но там нямаше време дори и за това.
Лилия. Аз ли?…
Андрей. Той ли ти каза това?
Лилия. И той, и мама, и г-н председателя.
Андрей. Кой председател?
Лилия. Председателя на дружеството. Той е главен акционер във фабриката.
Андрей. Хъмм, значи, има акции и във вашия годеж?
Лилия. Той е негов баща, може ли да не знае?
Андрей
Лилия. Андрей… какво искаш да кажеш?
Елена. Забравих да ти кажа, Андрей — един файтон-джия е дошъл още преди час и настоява да те види. Ще слез-пеш ли доле?
Андрей. Нека дойде тук.
Елена
Андрей
Лилия. Андрей, Андрей… кого осъждаш, какво съм виновна аз?
Андрей. Ти ли? Да, ти може би не си виновна, защото си млада и имаш своя дял, свое право над младостта. Впрочем защо се бъркам аз, когато осем години живота е текъл така? Кой ми дава право да преобразявам? Мога ли?