Читать «Вълната, която бучи» онлайн - страница 7

Андрей. Изглежда, че не може. Представи си едно вестникопродавче, запалило угарка, и тича или не… по-добре едно ваксаджийче, зъзнещо през зимата на тротоара, очите му, които молят, малкото треперещо телце, посинелите му устни… Как, Лили, бяла ли е душата на това дете?

Лилия. Какъв си ти — такъв… все гледаш на черната страна.

Андрей. Напротив, знаеш ли, ако аз съм гледал скептично на живота, ако аз не съм вярвал в звездата на страдующите, отдавна да съм свършил със себе си.

Лилия. Да си свършил! Защо?

Андрей. Ех, мъчно е да се разправя за това… Тежко беше там и сам човек не може да понесе. Но другите окуражават.

Лилия. Кои други?

Андрей. Онези, конто работеха и гладуваха заедно с мене.

Лилия. А те всички ли вярваха?

Андрей. Да, всички. Ония, които не вярваха — загиваха.

Лилия. Ах, колко е хубаво да вярва човек! Знаеш ли, Андрей, аз понякога се страхувам. От какво? Не зная. Но тръпна в смътен ужас. А друг път — вярвам. И струва ми се, че навлиза светлина в душата ми, че „хубавото“ се приближава и ще ме целуне топло по лицето като пролетен вятър. И чакам… чакам често така със затворени очи…

Андрей. Там е работата, че нито един от нас не чакаше със затворени очи. Ние вярвахме в едно „добро“ или в нещо „по-добро“ и се стремяхме към него с цялата младост на душите ни. Стремяхме се с ум, със сили, с всичко. И колкото страданието се сгъстяваше, толкова пие ставахме по-настойчиви, дори нагли. Защото човек, поставен в безизходност, отнасяща се не само за него, има право да избира най-прекия път.

Лилия. В такива минути, „когато страданието се сгъстяваше“, както казваш ти, не си ли се опитал да обичаш, да любиш?

Андрей. Защо?

Лилия. Така — да ти олекне.

Андрей. Когато нямаш хляб, какво ще ти помогне? Да обичаш е хубаво чувство, но там нямаше време дори и за това. (Пауза.) Защо, ти обичаш ли?

Лилия. Аз ли?… (Нерешителна.) Да… от тебе защо да крия, Андрей. И без това щях да ти кажа. После, ти сам би забелязал. Той е много хубав! Знаеш ли, Андрей, ние скоро ще се сгодим.

Андрей. Той ли ти каза това?

Лилия. И той, и мама, и г-н председателя.

Андрей. Кой председател?

Лилия. Председателя на дружеството. Той е главен акционер във фабриката.

Андрей. Хъмм, значи, има акции и във вашия годеж?

Лилия. Той е негов баща, може ли да не знае?

Андрей (учудено и с омраза). Негов баща?! Какво правите вие тука! Хубаво сте я заплели!

Лилия. Андрей… какво искаш да кажеш?

Влиза Елена.

Елена. Забравих да ти кажа, Андрей — един файтон-джия е дошъл още преди час и настоява да те види. Ще слез-пеш ли доле?

Андрей. Нека дойде тук.

Елена (неохотно). Добре, както искаш. (Излиза и вика отвън: „Мария, нека се качи горе!“ Гласът на слугинята: „Госпожо, та той ще изцапа.“)

Андрей (смее се беззвучно и с болка). „Ще, изцапа“… Та тука и без това е достатъчно изцапано. Не мога да разбера как се гледате в очите. Не се ли срамувате една от друга?

Лилия. Андрей, Андрей… кого осъждаш, какво съм виновна аз?

Андрей. Ти ли? Да, ти може би не си виновна, защото си млада и имаш своя дял, свое право над младостта. Впрочем защо се бъркам аз, когато осем години живота е текъл така? Кой ми дава право да преобразявам? Мога ли?