Читать «Вълната, която бучи» онлайн - страница 10
Никола Вапцаров
Попов
Андрей. Да, току-що излязоха Лили и учителката й по пиано.
Попов. Така е по-добре… Исках да поговоря с тебе насаме.
Андрей
Попов. И мисля, че колкото по-скоро, толкова по-добре. Трябва да се разясни хоризонтът, докато не е настъпила буря.
Андрей. Ти все още си запазил морската си терминология. Само че не е ли необходимо да настъпи бурята и тогава да се разясни?
Попов. Андрей, не играй на думи. Аз винаги съм бил радикален. Компромисите никога не са ми били присъщи. Твоето място в този дом след завръщането ти е съвсем не-уяснено. Това чувствуват всички. И все още като че ли моите мишци са най-здрави и ще трябва аз пръв да се пусна в открито море.
Андрей. Работата не е толкова рискована, колкото я представяш. Въпросът се свежда — ще остана ли аз тука, или не. И едното, и другото не е страшно. Вие осем години сте живели нелошо без мене, така че прекрасно бихте могли да живеете и по-нататьк.
Попов. Да оставим дилемите. И без това ще трябва да бързаме. След малко тука ще дойдат председателя и инженер Романов. А да чакам повече нямам сили, не мога.
Андрей. Защо хвърлих бомбичката ли? Защо беше толкова малка? Защото силите ми бяха — шепа барут и съзнанието — мъгливо.
Попов. Какво те накара да оскверниш вярата на толкова поколения; какво те накара да поругаеш онова — единствено и неотменно, — към което обръщахме очи в най-критичните минути?
Андрей. Не, аз не исках да поругавам вярата ви. Напротив — исках да я пречистя. Аз тогава наивно вярвах, че някак си с един протест би могло да се преобрази всичко. А не било така. После всеки ден моите илюзии умираха една след друга. И днес вече не мисля да пречиствам онова, в което вие вярвахте. Безполезно е.
Попов. Пречистване… да пречистиш нашата вяра? Защо? От какво? Хубаво пречистване!… Блестели са свещите… Стотици души, обърнати към небето, са чакали да възкръсне Оня, който е носил любов на цялото човечество… И когато свещеника е казал „Христос възкресе!“, твоята играчка, както я наричаш, иде да пречисти хората. Едно полудяло дете и днес напомня за твоето причастие.
Андрей. Разбира се, че не е хубаво да полудее заради мене едно дете. Да прекъснеш нормалното съществуване на един току-що започнал живот… Не е хубаво… Но тогава всички бяхме полудели или не — хипнотизирани.
Попов. Всички!
Андрей. Нека да не бъдат всички. Имаше някои, които виждаха, но мълчаха, защото им беше удобно да мълчат. Други не смееха. Аз бях най-младия, най-избухливия и не издържах…
Попов. Да… не издържа… и все пак началото не е ясно. Какво те накара?
Андрей. Чакай, чакай, сега ще ти кажа… Нека събера мислите си. Няма да се оправдавам… Отначало, когато бях в чужбина, дълго мислих за това. Отпърво всичко беше в мъгла, но после лека-полека взе да се прояснява. Разбрах, че не така би трябвало да постъпя. Най-голямата ми грешка е тази, че хората не знаеха защо постъпих така. А иначе, по принцип, бях прав.