Читать «Вълната, която бучи» онлайн - страница 5

Лилия. И като си помисля, майко, че ние тука живяхме нелошо през тези години, като си помисля за безгрижния живот в пансиона… в същото време Андрей може би се е борил с глада и…

Елена. Да, лошо е, макар и по своя вина, трудно е да страдаш.

Лилия. Майко, но сега ти почваш.

Елена. Няма. Няма повече. Всичко ще забравим. Ще отслужим една панихида на миналото, за да заживеем с празника на настоящето.

Лилия. Всички ли ще отслужим панихида, майко?

Елена. Разбира се, че всички.

Лилия. И ще бъде много хубаво. (Неусетно.) Нали ще бъде хубаво? Скоро аз ще свиря сносно на пиано, а Андрей ще вае. Сега навярно той е много по-силен и вече не му липсва-система. А за панихидата много хубаво каза. Всички да отслужим една панихида на миналото, за да заживеем с празника на настоящето. Една панихида на всичко лошо, за да бликнат лъчи… лъчи… Да, да, тя би била една действително радостна панихида.

Влиза Андрей — той е с твърде енергично лице. Цялата му физиономия, макар и измъчен, лъха творческа бодрост.

Андрей. О-оо, страшно мирише на тамян. (Прави комична гримаса, като че ли мирише въздуха на стаята.) Добро утро.

Елена и Лилия учудено миришат.

Елена. На тамян?

Лилия. На тамян?!

Андрей (смее се). Да, където има панихида, има и тамян, нали?

Лилия. Ти се шегуваш, а мама така хубаво каза… И аз вярвам. Ти вярваш ли? Сега всичко ще се промени, ще бликне слънце през прозорците.

Елена (със страхлива нежност). Стига, Лили, ти не го оставяш той да разправя. Е, кажи, как си, мое загубено момче?

Андрей. Великолепно! Тука е много приятно. Как блести небето!… И ако да не беше толкова хубаво в стаята, може би сърцето ми съвсем щеше да се разтвори.

Елена. Защо слагаш такова условие?

Андрей. Защо ли? Но… това после… по-късно… Кой знае — сигурно още не съм привикнал. (Разхожда се из стаята.)

Лилия (неочаквано поривисто). Андрей, разкажи нещо.

Андрей. Какво?

Лилия. За тебе, за това къде си бил, какво си правил.

Андрей. Хъмм — ще бъде дълго, много дълго. (Като съглежда статуите.) Още ли ги пазите тези неща?

Елена. Как да не ги пазим? Те са нашата гордост.

Андрей (спрял пред „Човекът под бреме“). Колко е прегърбен… колко е примирен!… Човече, ти ще носиш бремето си всякога, ако не станеш по-млад и ако в очите ти не блесне една искра…

Лилия. Ти работиш ли още, Андрей?

Андрей. Разбира се, че работя, иначе ще трябва да прося.

Лилия. Не, искам да кажа, ваеш ли още?

Андрей. Понякога, когато хлябът ставаше много оскъден. Тогава правех статуйкн и ги давах на някой уличен продавач. Но в повечето случаи правех машинни модели.

Лилия. Машинни?

Елена. Какво е пък това?

Андрей. Навярно вие не знаете, че аз следвах машинно инженерство.

Лилия. Андрей, откъде ти идват такива хрумвания? Значи, ти остави скулптурата заради някакви машини?! Е, и, разбира се, от това нищо не излезе, нали?

Андрей. Как нищо?…

Лилия. Разбира се. Когато бог е окрилил душата на човек, когато му е дал едно направление в простора, когато му е казал: „Ти ще летиш нагоре“, а той слиза „доле“, за да заживее с машини, обикновено тогава нищо не излиза.