Читать «Вълната, която бучи» онлайн - страница 2

Елена. И сякаш оттогава баща ти почна да гледа на Андрей не с предишната заклетост. В сърцето му внезапно отекна и гордост. Той дори търсеше мотиви да смекчи онова, което извърши Андрей.

Лилия. И той нали вече му е простил, майко?

Елена. Мисля — да. Мисля, че съвсем му е простил. Осем години изминаха оттогава… Осем години…

Лилия. Осем години… А помниш ли, вие никога не говорехте за него. Като че ли беше умрял… Толкова ли е голям грехът му? Наистина, мъртъв ли беше за вас — за тебе, за татко? И после, след амнистията, вие не го потърсихте. Сякаш не му давахте в душите си амнистия.

Елена. Онова, което направи Андрей, не е нещо, което може да се прости. И ти не знаеш момента. Напразно обвиняваш. Баща ти беше уволнен от параходната компания п ние цяла година се суетихме без работа. Лишавахме се от най-необходимото. Всичките ни накити — старинните накити, оставени от баща ми — отидоха, за да може да се показвам пред обществото без срам. Да мога да приемам в къщи хора, с които се разбирам; да мога да им подам стол, на който няма да се скъсат дрехите. Саможертвата ми не бе малка. Аз запазих външния вид на нещата с крайна предвидливост, но вътре, в мене, чувствувах как се ломят късове, чувствувах как ние неминуемо ще пропаднем.

Лилия. Да, да — неминуемо ще пропаднем… после?

Елена. После… случайно дойде г-н председателят, г-н Бурмов, приятел на баща ти още от тяхното ученичество. Покани го да дойде тука и ние пак се стабилизирахме.

Лилия. И пак само външно, нали?

Елена. Защо само външно? Сега ние показваме онова, което притежаваме. Но всичко премина. Той е пак при нас. Ние му простихме всичко. На младостта лесно се прощава. Може ли майчиното сърце да не прости?

Лилия. Не ти ли се вижда някак късно, майко? Не мислиш ли, че днес в града има мнозина, които отдавна са му простили?

Елена. Кои са те? Не са ли онези, които искаха да дадат съвсем друг характер на престъплението? Онези, които не гледаха на тази постъпка като младенческа разпаленост, а като, как да кажа, като… политическа акция. Кажи ми, знае ли някой защо Андрей постъпи така? Майката на онова полудяло дете може ли да му прости?

Лилия. А ти как мислиш, защо той хвърли бомбата? Кой го накара? Кой е виновният?

Елена. Най-много баща ти.

Лилия. Татко!?

Елена. Да, той, защото му даваше да чете всичко. Да дружи с всеки, мислейки, че така ще се оформи самостоятелно, че ще избере сам своя път.

Лилия. Той го избра и вие го прокълнахте.

Елена. Но какво можехме да направим ние? Нима закона не го преследваше, нима не го осъди обществото, не това общество, което не знае да се подпише, а стълбовете, интелигенцията? Ние му простихме. Какво искаш повече? Той е пак при нас и отново ще го огрее слънцето на родителската любов.

Лилия. И ти наричаш това любов?! Да, да, любов… някаква своего рода любов. По-скоро честолюбие.