Читать «Вълната, която бучи» онлайн - страница 12

Попов. А знаеш ли в какъв критически момент за нас направи твоето „причастие“? Знаеш ли, че ако не беше председателя, ние отново щяхме да пропаднем?

Андрей. Възможно е. Но доколкото разбирах, постъпих честно. А този „председател“ — няма един ден откак съм пристигнал, и постоянно слушам за него. (Изпитателно.) Що за благодетел е тон?

Попов. Стига, Андрей, ти все още много бързаш. Какво мислиш да правиш тука?

Влиза Елена.

Андрей. Мисля да работя, ако намеря работа.

Елена (към Попов). Защо така питаш? Нима той не е в своя дом? Андрей ще работи, Андрей ще вае.

Попов. И ти бързаш. Чакай… Аз много бих искал…

Андрей (с копнееща болка), ти да останеш тука… да заработиш над твоите статуи… Знаеш ли, често пъти сам себе си съм обвинявал… Може би моя живот на моряк ти е дал този огън в жилите. Но ти го дай на твоите статуи и аз ще ти бъда много признателен.

Андрей. Разбирам. Само че аз искам да работя. Не желая да съм в тежест на никого.

Попов. Андрей, вие сте само двама — ти и Лилия. Ние работихме за вас цял живот и много горчивини понесохме. Ти си страдал достатъчно. Остани тука, работи над твоите скулптури и забрави миналото. Може би това, дето каза за религията, е право. Но аз съм стар, Андрей, и не мога вече да летя толкова високо.

Отвън се чува шум на спиращ автомобил.

Това са те. Сега нека всичко има нормален вид. Моля те, Андрей, бъди разумен. Председателя и инженер Романов не са лоши хора… (Забъркано.) Председателя е… как да кажа… Председателя… наш покровител… (Гледа уплашено. Елена нервно си търси място на сцената.)

Андрей (с болка). А твоята безкомпромисност, татко?

Попов (отива при Андрей и го прегръща, не давайки му да говори). Стига, стига, мое момче… Колко е хубаво сега… ти се завърна… ти си здрав. После ние ще говорим за без-компромисността… Знаеш ли, Андрей, аз бих искал ти да изваеш Бранд, с развети коси, в момента, когато преминава разпенения фиорд…

Вратата вляво е отворена. Влизат: Председателят, инженер Романов и Жорж.

Романов (смее се басово). Виж, това е хубаво… Нали, драги Председател?… След като си гледал кръв, да присъствуваш на една сантиментална сцена… Нали е хубаво?… (Смее се.)

Председателят. Вие все се шегувате. Впрочем в сл)чая не е съвсем уместно.

Романов. Защо?

Жорж. Разбира се, че не е хубаво да се подигравате с чувствата на един баща.

Попов. Нали аз имам право, г-н Председателю?

Председателят. Разбира се, разбира се.

Жорж. Инженер Романов никога не е имал деца и не разбира.

Елена. Моля ви, господа, защо не седнете?

Попов. Да, аз съвсем забравих.

Романов. А кой ще ни представи?

Попов. Почакай, Романов, ти все искаш всичко да върви като машина. (Като сочи Андрей.) Моят син. (Последователно сочи.) Господин Председателя на управителния съвет на дружеството, инженер Романов — заведующ техническата служба — и Жорж, тука всичко така го наричат — син на господин Председателя.

Андрей. Но аз познавам господин Председателя и син му още от по-рано.

Председателят. Съвършено вярно. Само че вие сте се променили до неузнаваемост… Възмъжали сте.