Читать «Ега ти животът» онлайн

Това са гаджета, които наистина ме нараниха. Да виждаш името си сред тях, Лора? Предполагам, че ще успееш да се промъкнеш в челната десетка, но място за теб в челната петорка няма. Първите пет места в класацията са запазени за такива унижения и болка, каквито ти си просто неспособна да нанесеш. Думите ми сигурно ти звучат по-жестоко, отколкото бих искал, но истината е, че двамата с теб сме вече прекалено възрастни, за да се правим един друг нещастни. И това е нещо хубаво, така че не приемай като лична обида неуспеха си да се ласираш в челната петорка. Онези дни на съкрушително страдание са отдавна отминали — и с огромно облекчение казвам „Майната им!“, защото по онова време нещастието наистина ме поразяваше дълбоко. Сега то просто ме дразни; вече го възприемам като нещо най-обикновено — настинка или липса на пари. Ако наистина си искала да ми съсипеш живота, то е трябвало да се докопаш до мен по-рано.

1. Алисън Ашуърт (1972)

През повечето вечери се шляехме из парка, който беше на една крачка от вкъщи. Живеех в Хертфордшир, а то е все едно да живееш в което и да било английско предградие. Типично предградие и типичен парк — на три минути път от вкъщи, точно срещу улицата с няколкото магазина (супер, будка за цигари, магазинче за нелицензирана продажба на алкохол и цигари). Наоколо нямаше нищо, което да ти даде географска представа къде точно се намираш. Ако магазините бяха отворени ( а те затваряха в пет и половина, в четвъртък — в един следобед, в неделя изобщо не отваряха), то би могъл да си вземеш местния вестник от будката за вестници, но дори това едва ли би ти помогнало кой знае колко да се ориентираш къде си.

Бяхме дванайсет-тринайсетгодишни, току-що открили понятието ирония — или поне това, за което по-късно научих, че му се вика ирония: позволявахме си да се качваме на люлките и на въртележката и да играем на разните му там оставени да ръждясват детски съоръжения единствено, ако съзнателно успеехме да си придадем вид на иронично безразличие. Тоест или го правехме, като се преструвахме на небрежно разсеяни (обикновено прибягвахме до подсвиркване с неопределено зареян поглед, до уж оживено бъбрене или до безсмислено подхвърляне по съоръженията на цигарени фасове и кибритени кутии), или под формата на флирт с опасността (скачахме от люлките, когато ги бяхме засилили възможно най-високо; или от въртележката, след като я бяхме завъртели с бясна скорост; или висяхме от ръба на гондолата, когато беше в почти вертикална позиция). Неизвестно защо вече смятахме, че ни е позволено да играем само ако можем по някакъв начин да докажем, че подобни детински забавления крият потенциала да ни пръснат мозъка.

Що се отнася до момичетата обаче, всяка ирония ни беше чужда. Просто не бяхме имали достатъчно време, за да си изградим подобно отношение към тях. До един момент те просто не съществуваха — или поне не представляваха никакъв интерес за нас — но от следващия миг нямаше как да не ги забележи човек, накъдето и да погледнеш, те бяха навсякъде. В един момент ти се иска да пернеш някое момиче по главата, защото ти е сестра или е сестра на твой приятел, а само миг по-късно ти се иска да го… всъщност, не знаехме какво точно ни се иска да направим с него, но то беше нещо… НЕЩО. Почти за нула време всички тези нечии сестри (а за нас друг вид момичета нямаше, все още нямаше) станаха интересни, дори смущаващи.