Читать «Американски богове» онлайн - страница 47

— И така. Попитахте ме какво гледам.

— Голямата мечка.

Жената вдигна пръст и я посочи, а вятърът долепи нощницата до тялото й. За миг се видяха зърната на гърдите й, всяка издатинка по кръговете около тях, които се тъмнееха под белия памучен плат. Шадоу потрепери.

— Наричат я Колесницата на Один. И Голямата мечка. Там, откъдето идваме, вярваме, че към тези звезди е приковано нещо, не бог, но нещо като бог, нещо лошо. Избяга ли, ще изяде всичко. И има три сестри, които по цял ден и по цяла нощ трябва да наблюдават небето. Ако то, нещото в звездите, избяга, светът ще загине: пуф, й край.

— И хората вярват в това?

— Навремето. Много отдавна.

— И вие се взирахте, за да видите чудовището сред звездите?

— Нещо такова. Да.

Шадоу се усмихна. Помисли си, че ако не беше студът, щеше да реши, че сънува. Всичко беше като в сън.

— Мога ли да попитам на колко години сте? Сестрите ви изглеждат много по-възрастни.

Тя кимна.

— Аз съм най-малката. Зора Утренняя е родена сутринта, Зора Вечерняя — вечерта, а аз — в полунощ. Аз съм среднощната сестра: Зора Полуночная. Женен ли сте?

— Жена ми почина. Загина в автомобилна катастрофа. Вчера беше погребението й.

— Моите най-искрени съболезнования.

— Вчера през нощта дойде да ме види.

В мрака, на лунна светлина не му беше трудно да го каже — не му се стори толкова немислимо, както на дневна светлина.

— Попитахте ли я какво иска?

— Не. Всъщност не.

— Може би е трябвало. Това е най-умното нещо, което можеш да попиташ мъртвите. Понякога ти казват. Зора Вечерняя ми спомена, че сте играли на шашки с Чернобог.

— Да. Той спечели правото да ме удари по главата с тежък чук.

— Навремето са отвеждали хората високо в планината. На оброчищата. Размазвали им главите с камък. В прослава на Чернобог.

Шадоу се огледа. Не, бяха сами на покрива.

Зора Полуночная се засмя.

— Странно, няма го тук. Но и вие сте спечелили една игра. Чернобог може и да не ви нанесе удара, докато всичко това не приключи. Обеща да не го прави. А и вие ще усетите. Точно като кравите, които е избивал. Те винаги са се досещали. Иначе какъв е смисълът?

— Имам чувството, че се намирам в свят със своя си логика — сподели Шадоу. — Със свои правила. Както е насън — и в съня знаеш, че има правила, които не бива да нарушаваш. Дори и да не разбираш какво означават. Просто се съобразявам с тях, нали знаете?

— Знам — потвърди жената. Хвана го за ръката с ръка, която беше леденостудена. — Навремето ви е била дадена закрила. Било ви е дадено самото слънце. Но вече сте го загубили. Дали сте го. А закрилата, която мога да ви дам аз, е много по-слаба. Дъщерята, не бащата. Но всичко помага. Нали?

Леденият вятър развя бялата й коса около лицето й.

— Трябва ли да се бия с вас? Или да играя на шашки? — попита Шадоу.

— Не трябва дори да ме целувате — отвърна тя. — Просто вземете луната от мен.

— Как?

— Вземете луната.

— Не разбирам.

— Гледайте — подкани Зора Полуночная.

Вдигна лявата си ръка и я протегна пред луната така, сякаш я хвана с палец и показалец. После с едно-единствено плавно движение я дръпна. За миг на Шадоу му се стори, че е свалила луната от небето, после обаче видя, че луната пак си блести, а Зора Полуночная разтвори длан и му показа сребърен долар с изображение на Статуята на свободата — стискаше го между палеца и показалеца си.