Читать «Американски богове» онлайн - страница 46

В слабата лунна светлина косата й беше светла, безцветна. Жената беше облечена в бяла памучна нощница с висока дантелена яка, полите й се влачеха по земята. Шадоу се разсъни съвсем и седна на канапето.

— Вие сте Зора Полу… — Той се поколеба. — Сестрата, която спеше.

— Да, аз съм Зора Полуночная. А вашето име е Шадоу, нали? Зора Вечерняя ми каза, когато се събудих.

— Да. Какво гледахте от прозореца?

Тя се извърна и му кимна да отиде при нея. Застана с гръб, докато Шадоу си обуваше дънките. Той отиде при нея. Уж стаята беше малка, а му се стори, че върви дълго.

Не можеше да определи възрастта на жената. Тя нямаше бръчки, очите й бяха тъмни, миглите — дълги, косата й беше бяла и й стигаше до кръста. Лунната светлина изцеждаше цветовете и ги превръщаше в призраци на самите тях. Жената беше по-висока от сестрите си.

Тя посочи нощното небе.

— Гледах ето това — каза тя и посочи Голямата мечка. — Виждате ли?

— Ursa Major — потвърди Шадоу.

— Някои я възприемат така. Но не и там, откъдето идвам. Ще се кача да седна на покрива. Ще дойдете ли с мен?

Отвори прозореца и както беше боса, се прекатери на аварийната стълба. Отвън подухна леден вятър. Нещо притесняваше Шадоу, но той не знаеше какво — подвоуми се, после си облече пуловера, сложи си чорапите и обувките и излезе след жената на ръждивата аварийна стълба. Тя го чакаше. От устата му в мразовития въздух излизаше пара. Шадоу загледа как босите крака на жената стъпват по ледените метални стъпала и тръгна след нея нагоре към покрива.

Духаше студен поривист вятър, от който нощницата на Зора Полуночная се бе долепила до тялото й, и Шадоу забеляза смутен, че отдолу тя е гола.

— Не ви ли е студено? — попита той, когато излязоха в горния край на аварийната стълба; вятърът отнесе думите му.

— Моля?

Жената доближи лице до неговото. Дъхът й беше сладостен.

— Попитах не ви ли е студено?

В отговор тя вдигна пръст: чакай! Прекрачи с лекота ръба на плоския покрив и стъпи на него. Шадоу се качи малко по-тромаво и тръгна след нея към сянката на водонапорната кула. Там ги чакаше дървена пейка. Зора Полуночная седна, а Шадоу се намести до нея. Водонапорната кула им служеше за заслон, пазеше ги от вятъра и Шадоу бе признателен за това.

— Не — отговори жената. — Не ми е студено. Това време е моето време: нощем се чувствам точно толкова добре, както риба в дълбока вода.

— Сигурно харесвате нощта — отбеляза Шадоу и съжали, че не се е сетил да каже нещо по-умно и дълбокомислено.

— Сестрите ми са от тяхното си време. Зора Утренняя е от изгрева. В някогашната ни родина се будеше, за да отвори портата и баща ни да мине през нея със своята… хм, забравих думата, нещо като кола, но с коне.

— Колесница ли?

— С колесницата. Баща ни излизаше с нея. А Зора Вечерняя му отваряше портата по мръкнало, когато той се връщаше при нас.

— А вие?

Тя не отговори. Устните й бяха пълни, но много бледи.

— Изобщо не съм виждала баща ни. Спях.

— Това болестно състояние ли е?

Жената не каза нищо. Дори и да вдигна рамене, го направи незабележимо.