Читать «Американски богове» онлайн - страница 45

Зора Вечерняя се обиди.

— Защо ще ходите на хотел? Нали сме ви приятели?

— Не бих искал да ви затрудняваме… — отговори Уензди.

— Изобщо не ни затруднявате — каза с прозявка Зора Утренняя, както си играеше с неуместно златната си коса.

— Ти можеш да спиш в стаята на Белобог — предложи Зора Вечерняя, като посочи Уензди. — Свободна е. А теб, млади момко, ще те сложа на канапето. Ще спиш по-сладко, отколкото в пухена постеля.

— Наистина много мило — отвърна Уензди. — Приемаме.

— И ще ми платите точно колкото в хотела — отбеляза Зора Вечерняя, победоносно отметнала глава. — Сто долара.

— Трийсет — каза Уензди.

— Петдесет.

— Трийсет и пет.

— Четирийсет и пет.

— Четирийсет.

— Добре. Четирийсет и пет.

Зора Вечерняя се пресегна през масата и стисна ръката на Уензди. После почна да вдига чиниите от масата. Зора Утренняя се прозина толкова широко, че Шадоу се притесни да не й се откачи челюстта, и оповести, че отивала да си легне, докато не е заспала с глава в сладкиша, после пожела на всички „лека нощ“.

Шадоу помогна на Зора Вечерняя да отнесе чиниите и съдовете в малката кухня. За негова изненада там под мивката имаше стара миялна машина и той я напълни. Зора Вечерняя погледна над рамото му, изцъка, извади дървените купички за борш и каза:

— Тези в мивката.

— Извинявайте.

— Не се притеснявай. А сега обратно в хола, имаме сладкиш — подкани жената.

Сладкишът — беше ябълков — бе купен от бакалията, бе под-топлен във фурната и бе много, много вкусен. Четиримата го изядоха със сладолед, после Зора Вечерняя отпрати всички от хола и постла на Шадоу на канапето — леглото изглеждаше много хубаво.

Докато стояха в коридора, Уензди каза на Шадоу:

— Онова, което направи в хола, с играта на шашки де — подхвана той.

— Да?

— Беше хубаво. И много, много глупаво от твоя страна. Но хубаво. Сладки сънища.

Шадоу си изми зъбите и лицето със студената вода в малката баня, после се върна в хола, угаси осветлението и заспа още преди главата му да е докоснала възглавницата.

В съня на Шадоу имаше взривове: той караше камион през минно поле и от всички страни избухваха бомби. Предното стък-ло се натроши и той усети, че по лицето му тече топла кръв.

Някой стреляше по него.

Един от куршумите се заби в белите му дробове, друг натроши гръбначния му стълб, трети го уцели в рамото. Той усещаше как го пронизват. Свлече се върху волана.

Последният взрив завърши в мрак.

„Сигурно сънувам — каза си Шадоу, сам в мрака. — Мисля че току-що умрях“. Спомни си как като малък бе чувал и вярвал, че ако умираш насън, ще умреш и наяве. Не се чувстваше мъртъв. Отвори очи — колкото да опита.

При прозореца в тесния хол с гръб към Шадоу стоеше жена. Сърцето му се сви и той извика:

— Лора!

Жената се обърна, както бе застанала в рамката на лунната светлина.

— Извинявайте — рече му. — Не исках да ви будя. — Говореше с мек източноевропейски акцент. — Тръгвам си.

— Недейте, не ми пречите — увери я Шадоу. — Не сте ме събудили. Сънувах лош сън.

— Да — каза жената. — Крещяхте, стенехте. Искаше ми се да ви събудя, но после си казах, не, недей, остави го.