Читать «Американски богове» онлайн - страница 287

Когато Лора му посочи първата плевня с ВИЖТЕ КАМЕННИЯ ГРАД, той се засмя и призна, че се е запътил точно за там. Лора пък заяви, че това било страхотно. Винаги й се било искало да посещава такива места, но все не намирала време и след това винаги съжалявала. Тъкмо заради това сега била поела на път. Заради приключението.

Обясни, че работи в туристическа агенция. Не живеела със съпруга си. Призна, че се съмнявала да се съберат някога отново и че вината била нейна.

— Не мога да повярвам.

Лора въздъхна.

— Така е, Мак. Вече не съм жената, за която той се ожени.

Е, хората се променяли, рече й Таун и преди да се е усетил, че й разказва всичко, което може да й разкаже за живота си, вече й разказваше за Уди и Стоунър, как били тримата мускетари и как двамата били убити, мислиш си, че ако си на държавна служба, претръпваш за такива неща, но не, никога не претръпваш.

Лора протегна ръка — беше толкова студена, че Таун включи отоплението, — и стисна силно ръката му.

На обяд, когато над Ноксвил се спусна гръмотевична буря, хапнаха долнопробна японска храна и Таун не направи забележка, че поръчката се бави и супата мизо е студена, а сушито е топло.

Беше му приятно, че Лора е с него — заради приключението.

— Е, не можех да преглътна, че остарявам — сподели Лора. — Там, където живеех, направо се разкапвах. Затова тръгнах, без да взимам колата и кредитните карти. Разчитам единствено на добрината на непознати.

— Не ви ли е страх? — попита Таун. — Ами ако останете съвсем без средства, ако ви нападнат, ако огладнеете?

Тя поклати глава. После каза с колеблива усмивка:

— Ето, срещнах вас.

А Таун не знаеше какво да отговори.

След като хапнаха, притичаха през бурята до автомобила, като държаха над главите си вестници на японски, и докато бягаха, се смееха като ученици под дъжда.

— Докъде мога да ви откарам? — попита Таун, когато се качиха в колата.

— Ще дойда докъдето пътувате вие, Мак — отвърна тя свенливо.

Той се зарадва, че не е изтърсил онова за Големия Мак. Дълбоко в себе си знаеше, че тази жена не е за една нощ, като онези, които срещаше по баровете. Беше му отнело петдесет години да я намери, но ето че накрая я беше открил, беше открил своята необуздана магическа жена с дълга черна коса.

Това беше любов.

— Вижте — рече й, когато наближиха Чатануга. Чистачките изтласкваха със съсък дъжда по предното стъкло и размазваха на петно сивотата на града. — Дали да не ви намеря мотел за през нощта? Аз ще платя. И след като предам, каквото имам да предавам, можем… Като начало можем да си вземем заедно топла вана. За да се постоплите.

— Защо не! — отвърна Лора. — Какво ще предавате?

— Онази пръчка там — рече той и се засмя. — Дето е на задната седалка.

— Добре — отговори Лора и го развесели. — Не ми казвайте, щом не искате, господин Тайнствен.

Господин Таун й каза, че е най-добре да го изчака на паркинга на Каменния град, докато той занесе, каквото има да носи. Подкара под проливния дъжд по склона на Лукаутската планина, без да превишава петдесет километра в час, със запалени фарове.