Читать «Американски богове» онлайн - страница 285

После погледна мъжа на дървото и се усмихна криво.

— Голи не са толкова интересни — отсъди тя. — Забавно е най-вече да махаш обвивката. Както е при подаръците, при яйцата.

Мъжът с глава на ястреб, който вървеше до нея, погледна надолу към члена си и явно за пръв път забеляза голотата си. Каза:

— Мога да гледам слънцето, без да мигам.

— Браво на теб — рече насърчително Истър. — А сега да го свалим оттам.

Мокрите въжета, които прикрепяха Шадоу към дървото, отдавна бяха прогнили и потъмнели и се разпаднаха лесно, когато двамата ги дръпнаха. Тялото се плъзна и запада към корените. Те го хванаха, взеха го и го понесоха с лекота, макар че мъжът беше много едър, след това го положиха на сивата ливада.

Тялото на тревата беше студено и не дишаше. Отстрани се виждаше малко спечена черна кръв, сякаш някой беше пронизал мъжа с копие.

— Сега какво?

— Сега ще го стоплим — каза жената. — Знаеш какво трябва да направиш.

— Знам. Не мога.

— Щом не искаш да помогнеш, защо изобщо ме повика тук.

Тя протегна бяла ръка към Хор и го докосна по черната коса.

Той примига напрегнато срещу нея. После затрепка, сякаш обвит в мараня.

Ястребовото око, обърнато към Истър, проблесна в оранжево, сякаш вътре в него бе лумнал пламък, пламък, угаснал преди много време.

Ястребът се издигна в небето и се понесе нагоре, кръжеше все по-високо в сивите облаци, там, където вероятно беше слънцето, и докато се извисяваше, се превърна първо в точка и после в прашинка, а накрая — за невъоръженото око — в нищо, в нещо, което само можем да си представим. Облаците започнаха да изтъняват и да се разсейват, така че сътвориха късче синьо небе, откъдето грейна слънце. Единственият ярък слънчев лъч, който проникна през облаците и окъпа ливадата, беше красив, но изчезнаха още облаци и образът помръкна. Не след дълго сутрешното слънце огря ливадата като пладнешко слънце през лятото и превърна влагата от сутрешния дъжд в мъгла, която пък превърна в нищо.

Златното слънце къпеше с блясъка и топлината си тялото на земята. Мъртвото нещо беше докоснато от оттенъците на розовото и на топло кафявото.

Жената прокара леко пръстите на дясната си ръка по гърдите на тялото. Стори й се, че нещо там потрепва, нещо, което не беше пулс, но все пак… Отпусна ръка там, върху гърдите, точно над сърцето.

Долепи устни до устните на Шадоу и вдъхна леко в дробовете му въздух, после все така леко го изтегли, а след това дъхът се превърна в целувка. Целувката й беше нежна, с вкус на пролетни дъждове и диви цветя.

От раната в ребрата на Шадоу отново бликна водниста кръв — алена кръв, която започна да се стича като течни рубини в слънчевата светлина, после спря.

Жената го целуна по бузата и по челото.

— Ела — каза тя. — Време е да ставаш. Вече се случва. Едва ли искаш да го пропуснеш.