Читать «Американски богове» онлайн - страница 286

Клепачите му потрепнаха, после се отвориха и той погледна жената с две очи, сиви като вечер.

Тя се усмихна и след това махна ръката си от гърдите му. Шадоу каза:

— Ти ме повика да се върна.

Изрече го бавно, сякаш е забравил да говори. В гласа му имаше обида и изумление.

— Да.

— С мен беше свършено. Получих си присъдата. Всичко приключи. Ти ме повика да се върна. Осмели се.

— Извинявай.

— Да.

Той седна бавно. Смръщи се и се пипна по ребрата. Погледна озадачен: там имаше ситни като мъниста капки кръв, но не и рана под тях.

Шадоу протегна ръка, жената го прегърна през гърдите и му помогна да стане. Той погледна към ливадата, сякаш се мъчеше да се сети имената на нещата, които вижда: цветята във високата трева, порутената къща във фермата, мъглицата на зелените пъпки, забулила клоните на грамадното сребърно дърво.

— Помниш ли? — попита жената. — Помниш ли какво научи?

— Изгубих името си, изгубих и сърцето си. И ти ме върна.

— Извинявай — рече тя. — Скоро те ще влязат в бой. Старите богове и новите богове.

— Искаш да се сражавам на ваша страна ли? Губиш си времето.

— Върнах те, защото бях длъжна — обясни жената. — А сега е твой ред да направиш каквото си длъжен. Ти решавай. Аз моята задача си я изпълних.

Изведнъж жената забеляза, че той е гол, изчерви се до пламтящо алено и извърна поглед.

Сенките се качваха в дъжда и облака нагоре по планината, нагоре по каменните пътеки.

По хълма бавно се прокрадваха бели лисици, придружавани от червенокоси мъже в зелени куртки. До звяр с метални лапи крачеше минотавър. По склона се катереха и едно прасе, една маймуна и върколак с остри зъби, придружавани от мъж със синя кожа, който държеше пламтящ лък, от мечка с цветя в козината и мъж в златна ризница, вдигнал високо меча си.

Красивият Антинус, любовникът на Адриан, вървеше по хълма начело на цял взвод кожени царици с ръце и гърди, стероидно изваяни в съвършени форми.

Със скована походка нагоре се качваше мъж със сива кожа и с едно-единствено циклопско око — огромен необработен изумруд, — а след него ситнеха неколцина дребни мургави мъже с лица, безизразни и гладки като маски на ацтеките: те знаеха тайните, погълнати от джунглата.

Един снайперист се прицели внимателно от билото в бяла лисица и натисна спусъка. Чу се взрив, вдигна се облаче кордит, във влажния въздух замириса на барут. Трупът бе на млада японка с разкъсан стомах и с лице, плувнало в кръв. Малко по малко трупът започна да изчезва.

Всички продължаваха да се катерят по хълма на два крака, на четири крака или изобщо без крака.

Пътуването през планините на провинциален Тенеси беше изумително красиво, когато бурята утихнеше, и безумно изнервящо, когато пак започнеше да вали като из ведро. Таун и Лора говореха, говореха, говореха през цялото време. Той беше много доволен, че я е срещнал. Сякаш се бе натъкнал на стар приятел, на наистина добър стар приятел, когото просто не е срещал никога. Говореха си за история, за филми и музика и тя се оказа единственият човек, единственият друг човек освен Таун, гледал чуждестранен филм (той беше сигурен, че е испански, докато Лора бе убедена, че е полски) от шейсетте години със заглавието „Ръкопис, намерен в Сарагоса“, филм, който Таун вече мислеше, че е видял в халюцинация.