Читать «Моят роднина майор Молино» онлайн - страница 7

— Прибирай се, скитнико, прибирай се! — каза пазачът и думите му сякаш заспиваха, едва изречени. — Отивай си в къщи или ще ти нахлузим прангите, преди да е съмнало!

— За втори път ми подмятат същото — помисли си Робин. — По-добре да го сторят, та да свършат затрудненията ми за тази нощ.

Все пак младежът усети инстинктивна неприязън към пазителя на среднощния ред, който му попречи от самото начало да зададе обичайния си въпрос. Но тъкмо когато човекът се готвеше да изчезне зад ъгъла, Робин реши да не изпуска възможността и извика подире му:

— Слушай, приятелю, ще ми покажеш ли пътя към дома на моя роднина, майор Молино?

Пазачът не отговори, а зави зад ъгъла и изчезна, а на Робин му се стори, че чува звънлив смях да се стеле по улицата. В същия миг от отворения прозорец над главата му го приветствува приятен кикот — той погледна нагоре и съзря блясъка на развеселен поглед, една заоблена ръка му махна и след това чу леки стъпки да се спускат по стълбата вътре. Обаче Робин, като човек, произлязъл от семейство на новоанглийски свещеник, бе добро момче, а също и досетливо. Затова устоя на изкушението и избяга.

Започна да се скита наслуки из града, почти готов да повярва, че върху му тегне, някаква магия, като оная, с чиято помощ един вещер от неговия край накара трима преследвачи да обикалят цяла нощ една зима на двадесет стъпки от къщата, която търсеха. Улиците се простираха пред него, чужди и безлюдни, и почти във всички къщи угасиха светлините. На два пъти малки групи мъже, сред които Робин различи хора в чуждоземна премяна, минаха забързани край него и макар и в двата случая те да спираха и да опитваха да го заговорят, тия контакти не внесоха никаква светлина в объркването му. Те произнасяха по няколко думи на език, за който Робин не бе и чувал, и като видеха, че не е в състояние да им отговори, удостояваха го с по една ругатня на чист английски и бързо отминаваха. Накрая юношата реши да чука на вратата на всяка къща, която му се стори достойна да живее в нея роднината му, като вярваше, че постоянството ще преодолее онази фатална сила която до сега му пречеше. Взел твърдо това решение, той вървеше покрай стената на някаква църква, построена на ъгъла на две улици, и като влезе в сянката от острия покрив, застана лице в лице с някакъв едър непознат, загърнат в плащ. Мъжът вървеше сякаш по бърза работа, но Робин се изстъпи пред него, хванал дъбовата си тояга с две ръце напреко на тялото като бариера.

— Спри, добри човече, и ми отговори на един въпрос — каза той много решително. — Кажи ми, още тая минута, къде се намира жилището на роднината ми, майор Молино?