Читать «Моят роднина майор Молино» онлайн - страница 5

„Хм, не е ли странно“, замисли се Робин с присъщата си досетливост, „не е ли странно, че признанието за един празен джоб може да се окаже по-силно от името на моя роднина, майор Молино? О, да ми паднеше един от ония ухилени негодници в гората, дето сме израсли заедно с дъбовото ми дръвче, щях да, му покажа, че ръката ми е тежка, макар кесията ми да е лека!“

Като зави зад ъгъла на уличката, Робин се намери на една просторна улица с непрекъсната линия високи къщи от двете страни и островърха постройка в отдалечения край, откъдето камбанен звън обяви, че часът е девет. В светлината на луната и лампите от множеството витрини на магазините се виждаха хора, тръгнали на разходка по паважа. Сред тях Робин се надяваше да открие непостижимия засега свой роднина. Резултатът от предишните запитвания му отне желанието да опитва отново пред толкова много хора, затова реши да върви бавно и безмълвно по улицата, като доближава лицето си до това на всеки възрастен джентълмен в търсене физиономията на майора. Търсейки, Робин попадна на много внушителни и блестящи фигури. Бродирано облекло в крещящи разцветки, огромни перуки, обточени със злато шапки и обковани в сребро саби дефилираха край него и заслепяваха погледа му. Ходили по широкия свят младежи, подражатели на изтънчените джентълмени от съвременна Европа, вървяха наперено, като почти танцуваха под звуците на модните песнички, които си тананикаха, и караха бедния Робин да се срамува от бавната си и естествена походка. Най-подир, след многобройни спирания, за да разглежда великолепните стоки, изложени по витрините, и след като изтърпя няколко гневни избухвания за нахалното взиране в лицата на хората, роднината на майора се видя близо до островърхата сграда, все още непостигнал успех в своето търсене. Но дотук той бе проучил все пак само едната страна на многолюдната улица. Затова Робин пресече и продължи същото изследване по отсрещния тротоар, с надежди по-силни, отколкото на философа, търсещ честен човек, но и с не по-добра от неговата участ. Стигнал бе до към средата на разстоянието до долния край, откъдето бе тръгнал, докато чу приближаването на човек, който удряше с бастун по паважа при всяка стъпка и издаваше през равни интервали погребални хъмкания.

— Бог да ми е на помощ! — издума Робин, защото позна звука.

Като зави зад ъгъла, който се случи наблизо от дясната му страна, той побърза да продължи проучванията си в някоя друга част на града. Търпението му започваше да се изчерпва и разходката му, откак пресече реката, като че го бе изморила повече от няколкодневното му пътешествие отвъд нея. Гладът също надигаше високо глас в стомаха му и Робин започна да обмисля доколко е подходящо грубо да изтръгне с вдигната тояга необходимото упътване от първия срещнат самотен минувач. Докато това решение се затвърждаваше, той навлезе в уличка с неугледен вид, от двете страни на която редици през куп за грош построени къщи се точеха към пристанището. Луната не осветяваше нито един пешеходец по цялото протежение на уличката, но вратата на третата къща, край която мина, бе полуотворена и острият му поглед забеляза вътре женска дреха.