Читать «Моят роднина майор Молино» онлайн - страница 9

— О, да имаше поне едно живо същество тук при мен! — промълви Робин.

Като прогони мислите си от тая приятна област, той ги изпрати през гори, хълмове и реки и се опита да си представи как би могъл да прекара тази вечер на обърканост и умора в бащината си къща. Представи си как са се събрали пред вратата пред дървото, пред голямото старо дърво, пощадено заради огромния си изкривен дънер и вековна сянка, докато хиляди негови листати събратя бяха паднали. Там, когато лятното слънце почнеше да захожда, баща му имаше навик да прави домашни моления, на които съседите можеха да идват и да се присъединяват като членове на семейството и на които странникът можеше да спре, за да пие от тоя извор и да пречисти сърцето си, като опресни спомена за дома. Робин различи мястото на всеки един от малката компания. Видя добрия старей по средата, хванал Светото писание в златната светлина, падаща от облаците на запад. Видя го как затваря книгата! и всички се изправят, за да се помолят. Чу старите благодарствени молитви за всекидневната милост, старите моления за тяхното продължаване, които толкова пъти бе слушал с досада, но които сега бяха сред най-скъпите му възпоминания. Долови лекото трепване в гласа на баща си, когато започна да говори за отсъствуващия, забеляза как майка му извърна лице към широкия възлест дънер, как по-големият му брат направи гримаса, когато се смекчиха чертите му, понеже твърдата брада го бодеше, как по-малката от него сестра придърпа пред очите си едно виснало надолу клонче и как най-малката, чиито игри до момента разваляха благоприличието на сцената, помисли, че молитвата е за другарчето в лудориите и избухна в шумен плач. После ги видя да влизат през вратата и когато Робин също щеше да си влезе, резето хлопна в жлеба си и той бе изпъден от къщи.