Читать «Моят роднина майор Молино» онлайн - страница 3

Ех, Робин, Робин! Даже и чираците на бръснаря ти се присмяха на водача, който си избра! Следващия път трябва да бъдеш по-умен, приятелю Робин.

Попаднал бе в плетеница от криви и тесни улички, които се пресичаха една друга и извиваха недалеч от брега. Ноздрите му ясно усещаха миризмата на катран, мачти на плавателни съдове пробождаха лунната светлина над покривите на къщите, а многочислените табели, които Робин спираше да прочете, му дадоха да разбере, че се намира недалеч от деловия център на града. Само че улиците бяха пусти, магазините затворени, а светлини се виждаха само по вторите етажи на малкото жилищни постройки. Най-подир, на един ъгъл по тясната уличка, из която вървеше, Робин съзря широкоплещестата фигура на някакъв британски юнак да се олюлява пред входа на кръчма, от която се носеха гласовете на множество посетители. Капакът на един от долните прозорци бе отворен и твърде тънката завеса позволи на Робин да различи някаква компания, събрана на вечеря около добре натрупаната маса. Ароматът на вкусната гощавка проникваше навън и момъкът нямаше как да не си припомни, че последните останки от припасите му за из път бяха отишли да задоволят утринния му апетит и че средата на деня бе дошла и заминала, като го остави без обяд.

— Ех, ония пергаментови трипи биха ми дали право да седна край тази маса! — промълви Робин с въздишка. — Нищо, майорът ще ме гости за добре дошъл с най-хубавите си припаси, така че мога смело да вляза и да се осведомя за пътя към жилището му.

Той влезе в кръчмата и шумът от гласовете, както и цигареният дим му посочиха пътя към салона. Беше продълговато и ниско помещение, с дъбови стени, потъмнели от непрекъснатия пушек, с под, дебело посипан с пясък, но не прекалено чист. Група хора — по-голямата част приличаха на моряци или по някакъв начин бяха свързани с морето — заемаха дървените пейки и столовете с кожени седалки и разговаряха по най-различни въпроси, като от време на време посвещаваха вниманието си на някоя тема от общ интерес. Три-четири групички пресушаваха същия брой купи с пунш, който търговията със Западните Индии отдавна бе направила любимо питие в колонията. Други с вида на хора, които си изкарват прехраната с редовен и усилен физически труд, предпочитаха усамотеното блаженство на несподеленото пиянство и ставаха все по-мълчаливи под неговото въздействие. С две думи, почти всички проявяваха склонност към алкохола в някоя от многобройните му форми, защото това е порок, към който, както столетната история би могла да докаже, имаме наследствено предразположение. Единствените посетители, към които се насочиха симпатиите на Робин, бяха двама-трима одрямани селяни, които използуваха странноприемницата като турски кервансарай — настанили се бяха в най-тъмния ъгъл на помещението и без да ги е грижа за пропитата от никотин атмосфера, вечеряха с хляб, опечен в собствените им пещи, и бекон, опушен над собствените им огнища. Но въпреки че Робин изпитваше някакво братско чувство към тези странници, погледът му бе отклонен от тях към един човек, който стоеше близо до вратата и водеше шепнешком разговор с група зле облечени другари. Чертите му бяха особено поразителни, почти гротескни и лицето му оставяше дълбок отпечатък в паметта на човек. Челото изпъкваше в два хълма с вдлъбнатина помежду им, кривият нос смело стърчеше, а костта му бе повече от един пръст широка, веждите — дебели и рунтави, а очите светеха под тях като огньове в пещера.