Читать «Итън Бранд (Глава от несполучлив роман)» онлайн - страница 9

Както може и да се очаква, тази проява бе посрещната с всеобщ смях, ръкопляскане и викове „бис“, на което четирикракият изпълнител отвърна като размахваше целия си остатък от опашката, но съвсем не бе в състояние да повтори своя тъй успешен номер, развеселил публиката.

Междувременно Итън Бранд отново бе заел мястото си върху дънера и навярно мисълта за някакво-далечно сходство между неговия случай и този на кучето, подгонило собствената си опашка, го накара да избухне в зловещия смях, изразяващ по-ясно от всички други външни белези неговото душевно състояние. В този миг веселието на хората секна. Те стояха ужасени, обзети от страх да не би този злокобен звук да отекне под небето, ехото да го предаде от един планински връх на друг и този кошмар да звучи още дълго в ушите им. След това, като си прошепнаха, че било късно, че луната почти се скривала, че августовската вечер захладнявала, те се запътиха към къщи като оставиха варджията и малкия Джо да се оправят както могат с нежелания гост. Всички си отидоха с изключение на трите човешки същества и откритото пространство на склона, оградено от дълбок горски мрак, се обезлюди. От вътрешната страна на тъмната граница огънят огряваше величествените стволове и почти черните борови листа, сред които се открояваха с по-светлия си зелен цвят млади дъбови и кленови фиданки, и тополки, а тук-там се виждаха гигантските трупове на мъртви дървета, гниещи върху покритата с листа пръст. На малкия Джо, боязливо дете със силно въображение, се стори, че безмълвната гора бе затаила дъха си в очакване да се случи нещо страхотно.

Итън Бранд сложи още дърва в огъня и затвори вратата на пещта. После погледна през рамо към варджията и сина му и не им предложи, а по-скоро ги застави да отидат да си починат.

— Аз лично не мога да спя — каза той. — Имам неща за обмисляне, отнасящи се до мен. Ще наблюдавам огъня, както правех в доброто старо време.

— Предполагам, че ще извикаш Дявола от пещта за компания — измърмори Бартрам, който се бе запознал отблизо със споменатата вече черна бутилка. — Щом искаш, наблюдавай огъня и извикай колкото щеш дяволи. Що се отнася до мен, предпочитам да си легна. Хайде, Джо!

Преди момчето да последва баща си в къщичката, то погледна към пътника и очите му се наляха със сълзи, защото с чувствителната си душа интуитивно бе усетило дълбоката ужасна самота, с която този човек се бе обгърнал.