Читать «Итън Бранд (Глава от несполучлив роман)» онлайн - страница 7

— Оставете ме — каза той с огорчение, — скотове такива. Докарали сте се дотам, че сте погубили душите си, като сте се наливали със силен спирт. С вас аз съм приключил. Преди много години се рових в сърцата ви и не открих нищо интересно там. Махайте се оттук!

— Хей, ти, безочлив негоднико — извика свирепият доктор, — така ли се отплащаш за гостоприемството на най-добрите си приятели? Тогава позволи ми да ти кажа истината. Ти си открил Непростимия грях точно толкова, колкото онова момченце Джо е свършило това. Ти си просто един луд човек — същото ти го казах и преди двадесет години — нищо повече от един луд човек и старият Хъмфри ей-там е съвсем подходяща компания за теб.

Той посочи към един стар човек, в окъсани дрехи, с дълга бяла коса, изпито лице и блуждаещ поглед. През изтеклите няколко години този възрастен мъж се бе скитал из планините, като питаше всеки срещан пътник за дъщеря си. Изглежда момичето бе избягало с циркова трупа и от време на време до селото стигаха новини за нея и се разправяха хубави приказки как тя яздела кон на арената в бляскав тоалет или как изпълнявала чудесни номера на опънато въже.

Белокосият баща приближи Итън Бранд и се взря с блуждаещите очи в лицето му.

— Казаха ми, че си обиколил целия свят — рече той, като кършеше ръце от вълнение. — Навярно си видял дъщеря ми, защото тя много се е издигнала в обществото и всеки отива да я види.

Не изпрати ли тя поздрав на стария си баща и не спомена ли кога ще дойде?

Итън Бранд не издържа погледа на стареца. Въпросната дъщеря, от която бащата с такова вълнение очакваше поздрав, бе същата тази Естер, момичето, превърнато от Итън Бранд с жестоко, безсърдечно хладнокръвие в обект на психологическите му изследвания и в процеса на работата той бе изсмукал, нарязал и навярно унищожил душата й.

— Да — промълви той, като извърна очи от побелелия скитник. — Не е илюзия. Непростимия грях съществува.

Докато ставаха тези неща, в ярко осветеното пространство до извора и пред вратата на къщичката се разиграваше весела сцена. Много младежи от селото, момци и девойки, се бяха изкачили бързо по склона, водени от любопитството да видят Итън Бранд, герой на толкова разкази, чути в детството им. След като обаче не откриха нищо забележително във вида му — завариха само един изгорял от слънцето пътник, облечен в проста дреха и с прашни обувки да седи, вторачен в огъня, като че сред въглените му се привиждат различни неща — на младите хора бързо им омръзна да го наблюдават. Така се случи, че се появи друго развлечение. Един стар немски евреин с диорама на гърба тъкмо се спускаше по планинския път надолу към селото, когато срещна веселата група и обзет от надеждата, че ще добави нещичко към оскъдната си печалба през деня, ги придружи до варницата.

— Хайде, дърта швабо — извика един от младежите — дай да ти видим снимките, ако ни се закълнеш, че си струват.

— Разбира се, капитане — отвърна евреинът — дали поради учтивост или професионален навик, но той се обръщаше към всички с думата „капитане“. — Наистина ще ви покажа великолепни снимки.