Читать «Итън Бранд (Глава от несполучлив роман)» онлайн - страница 8

След като нагласи апарата си, той прикани младежите и девойките да погледнат през стъклените отвори и започна да представя като образци на изящните изкуства серия от най-ужасните драсканици и цапотии, които пътуващ снимкаджия е имал някога наглостта да предложи на своя кръг зрители. На всичко отгоре снимките бяха избелели, изпокъсани, покрити с пукнатини и гънки, опушени от тютюнев дим и изобщо в най-плачевно състояние. Някои от тях имаха претенциите да бъдат изгледи от градове, обществени сгради и разрушени замъци в Европа, други представяха битките на Наполеон или морските сражения на Нелсън. А сред всичко това се виждаше гигантска, кафява, космата ръка — тя можеше да се възприеме като Ръката на Съдбата, но всъщност беше тази на снимкаджията, — сочеща с показалеца различните моменти на стълкновенията, докато собственикът й даваше исторически обяснения. Когато накрая показването приключи сред силни смехове поради ужасната липса на каквито и да е качества на снимките, Немеца накара малкия Джо да си пъхне главата в кутията. От увеличителното стъкло кръглото, розово личице на момчето придобиваше невъобразимо странен вид на огромно титанично дете с разтегната в широка усмивка уста, а очите и останалите му черти преливаха от радост заради шегата. Изведнъж обаче засмяното лице прибледня и върху него се изписа ужас, тъй като това силно впечатлително и чувствително дете усети, че очите на Итън Бранд се взират в него през стъклото.

— Ти плашиш момчето, капитане — каза немският евреин като повдигна наведеното си тъмно лице с ясно очертани контури. — Но погледни отново и може да направи така, че да видиш нещо много хубаво, честна дума!

Итън Бранд се взря в кутията за миг и като се отдръпна рязко, погледна втренчено към Немеца. Какво ли бе видял?

Очевидно нищо, защото един любопитен младеж, надникнал почти в същия миг, бе съзрял само голо платно.

— Спомних си кой си — промълви Итън Бранд на снимкаджията.

— А, капитане — прошепна евреинът от Нюрнберг с мрачна усмивка, — намирам, че много ми тежи в кутията — този непростим грях. Откровено казано, капитане, раменете ме заболяха цял ден да го мънка из планините.

— Млъкни — отвърна Итън Бранд сурово — или се пъхай там в пещта.

Евреинът тъкмо бе приключил показването на снимките, когато голямо старо куче — сигурно безстопанствено, тъй като никой от присъствуващите не се обади, че е негово — реши да стане обект на хорското внимание. До този миг се бе държало като много кротко и дружелюбно старо куче, бе обикаляло подред хората и в своята общителност им бе предлагало рунтавата си глава, за да бъде погалено от някоя ласкава ръка, която ще си направи този труд. Но сега, съвсем внезапно, това сериозно и почтено четириного по своя собствена инициатива и без какъвто и да е подтик от някой друг, започна да гони опашката си, която на всичко отгоре, сякаш за да се подсили абсурдността на действието, бе много по-къса, отколкото би трябвало. Никой не бе виждал подобна упорита настойчивост в преследването на цел, невъзможна за постигане. Никой не бе чувал подобен страхотно силен лай, ръмжене, вой, зъбене — като че едната половина от тялото на този смешен звяр бе в смъртен и непреодолим конфликт с другата. Все по-бързо и по-бързо кръжеше песът. И все по-бързо и по-бързо летеше непостижимата му къса опашка. И все по-силен и свиреп ставаше неговият рев — израз на ярост и враждебност. Докато накрая, напълно изтощено, а обектът — все тъй далечен, глупавото старо куче преустанови своето представление също тъй внезапно, както го бе и започнало. В следващия миг то стана пак така кротко, благо, разумно, с порядъчно поведение като в началото, когато се бе запознало с компанията.