Читать «Итън Бранд (Глава от несполучлив роман)» онлайн - страница 10

Когато се скриха, Итън Бранд продължи да седи, заслушан в пращенето на горящите дърва и загледан в малките пламъчета на огъня, излизащи от пролуките на вратата. Обаче тези някога толкова познати подробности съвсем слабо отвличаха вниманието му, тъй като дълбоко в съзнанието си той бе зает да проследява постепенната, но чудна промяна, станала с него в резултат на диренето, на което се бе посветил. Припомни си как бе го къпала нощната роса преди, как тъмният лес му бе шепнал, как звездите бяха блещукали над него — в отминалите години той бе обикновен, отзивчив човек, втренчен в огъня, потънал в размишления пред пламъците. Спомни си с каква нежност, обич, и съчувствие към хората, с какво страдание към човешката вина и мъка за първи път бе започнал да мисли за тези идеи, превърнали се по-късно във вдъхновението на живота му. С какво благоговение се бе взирал тогава в сърцето на човека, което бе за него първоначално божествен храм, който дори и осквернЯван, заслужаваше братът да се отнася към него като към светиня. Изпитваше ужасен страх от успеха на начинанието си и се молеше никога да не открива Непростимия грях. След това последва голямото интелектуално развитие, нарушило с процеса си равновесието между ума и сърцето му. Идеята, обсебила живота му, бе действувала като средство за образование. Тя бе развила възможностите му до връхната им точка. От равнището на неукия труженик го бе издигнала до звездните висини, където напразно се мъчеха да го достигнат световните философи, преизпълнени с университетски знания. Всичко това се дължеше на интелекта. А къде остана сърцето? Всъщност то изсъхна, сви се, втвърди се и умря. Престана да тупти в ритъм с човечеството. Изключи се от магнетичната верига, свързваща хората. Той вече не беше човекът-брат, който отваря душите и премахва оковите в човешката ни същност с ключа на свещената отзивчивост, даваща му право да бъде посветен във всички тайни. Превърна се в студен наблюдател и за него човечеството беше обект за експериментите му, докато накрая превърна мъжете и жените просто в пионки, които тласкаше към вида престъпление, необходим за изследването му.

Ето как Итън Бранд стана демон. Превърна се в такъв от момента, когато нравствената му същност изостана в развитието си от интелекта. И сега, като най-висше постижение и неизбежен резултат, като ярко пищно цвете, като вкусен сочен плод от труда през целия му живот, той бе създал Непростимия грях.

— Какво друго мога да търся? Какво друго мога да постигна? — питаше се Итън Бранд. — Задачата е изпълнена и то добре.

Като се привдигна от дънера, с известна пъргавина в походката той се изкачи по купчинката пръст около каменната облицовка на варджийницата и стигна до върха на постройката. От единия до другия си край отворът беше около десет стъпки широк и през него се виждаше горната част на огромна маса натрошен мрамор, напълнил варджийницата догоре. Всички тези безбройни късове и блокове мрамор бяха нажежени до червено в яркия огън, от който се издигаха големи синкави пламъци, трептящи нависоко и танцуващи шеметен танц, като в магически кръг, снижаващи се и издигащи се с непрестанни и разнообразни движения. Когато самотният човек се наведе над страхотния огън; силната горещина така го облъхна, че би могло да се очаква гой да изгори и в миг да се стопи.