Читать «Голямото каменно лице» онлайн - страница 12

Песните на тоя поет стигнаха до Ърнест. Той ги прочете след обичайния си тежък труд, седнал до пейката пред вратата на хижата си, където толкова дълго време бе пълнил с размисъл своя отдих, като съзерцаваше Голямото каменно лице. И сега, докато четеше стиховете, които караха душата му да се изпълва с трепет, той, вдигаше поглед към огромния образ, който, с такава благост грееше над него.

— О, величествен приятелю — обърна се Ърнест към Голямото каменно лице, — не е ли този човек достоен да ти прилича?

Лицето сякаш се усмихна, но не отрони и дума. Случи се така, че поетът, макар да живееше толкова далече, не само чу за Ърнест, но и много размишлява върху неговия характер, докато накрая не можеше да си представи нещо по-желано от това да се срещне с този човек, чиято немислима мъдрост вървеше ръка за ръка с благородната простота на начина му на живот. И така, в едно лятно утро той се качи във влака и привечер слезе от вагона недалеч от хижата на Ърнест. Големият хотел, който по-рано бе дом на господин Златолюб, се намираше недалеч, но преметнал пътната си чанта през рамо, поетът веднага попита къде живее Ърнест, решен да бъде негов гост.

Като наближи вратата, той намери там добрия старец с книга в ръка — прочиташе по малко и после, сложил пръст между страниците, гледаше с любов към Голямото каменно лице.

— Добър вечер — каза поетът. — Можете ли да подслоните един пътник за през нощта?

— С удоволствие — отвърна Ърнест и добави с усмивка: — Струва ми се, че Голямото каменно лице никога не е поглеждало чужденец по по-гостоприемен начин.

Поетът седна до Ърнест на пейката и двамата се заприказваха. Той често бе беседвал с най-умни и остроумни люде, но никога не бе срещал човек като Ърнест, чийто мисли и чувства бликаха с такава свободна простота и който правеше близки и най-големите истини само като ги произнесеше. Както толкова пъти бе казано, сякаш ангели бяха работили заедно с него в полето, седели бяха с него край огнището, живели бяха с него като приятели, а той бе попил възвишеността на идеите им, като ги бе напоил със свежото и просто очарование на домашните приказки. Така си мислеше поетът. А Ърнест на свой ред бе трогнат и възбуден от живите образи, които поетът измъкваше от въображението си и които населяваха пространството край вратата на хижата с красиви образи, едновременно весели и потънали в размисъл. Хармонията между тия двама люде им позволи да постигнат по-дълбоко разбиране на света, отколкото всеки от тях би могъл сам. Мислите им се съчетаваха в една приятна мелодия, за която никой от двамата не можеше да каже, че е само негова, нито пък би могъл да отличи собствената си партия от тази на другия. Всъщност, те се водеха един друг в една област на мисълта така отдалечена и поради това така неясна, че никога не бяха стигнали по-рано до нея; и така красива, че поискаха да останат в нея завинаги.

Докато Ърнест слушаше поета, струваше му се, че Голямото каменно лице се надвесва, та да слуша и то. Погледна настойчиво в горящите очи на поета.