Читать «Голямото каменно лице» онлайн - страница 13

— Кой си ти, мой гостенино, с толкова необикновени дарби? — попита той.

Поетът докосна с пръст книгата, която Ърнест четеше:

— Ти си прочел тия стихове — рече той. — Значи ме познаваш, тъй като аз съм ги писал.

Отново и още по-настойчиво Ърнест се взря в чертите на поета. После се обърна към Голямото каменно лице и след това пак погледна госта си със смутен вид. Но лицето му посърна, той поклати глава и въздъхна.

— Защо се натъжи? — попита поетът.

— Защото — отвърна Ърнест — през целия си живот очаквах сбъдването на едно предсказание и когато прочетох тия стихове, започнах да се надявам, че то ще се сбъдне чрез тебе.

— Надявал си се — рече поетът с бегла усмивка — да откриеш у мене приликата с Голямото каменно лице. И сега си разочарован както по-рано от господин Златолюб, от Огън и кръв и от Каменоглав. Да, Ърнест, такава е съдбата ми. Трябва да прибавиш името ми към списъка на знаменитостите и да отбележиш още един провал на надеждите си. Защото трябва да призная със срам и тъга, аз не съм достоен да бъда изобразен от онзи благ и величествен лик.

А защо? — попита Ърнест. Посочи книгата: — Не са ли тия мисли божествени?

— В тях има нещо от божественото — отвърна поетът. — Долавя се далечно ехо на небесна песен. Но моят живот, скъпи Ърнест, не е текъл в хармония с мисълта ми. Имал съм велики мечти, но те са си останали само мечти, защото съм живял — и сам съм си избрал такъв живот — сред нищожна и долна действителност. Понякога дори — не знам дали трябва да казвам това — не вярвам във величието, красотата и доброто, за които се говори, че са станали по-ясно видими в природата и човешкия живот след моите творби. Защо тогава, неопитен търсачо на доброто и истината, трябва да се надяваш да откриеш мен в онзи божествен образ?

Поетът говореше с тъга, а погледът му бе премрежен от сълзи. Погледът на Ърнест също.

Към залез слънце, по силата на отдавна станал постоянен навик, Ърнест трябваше да беседва на открито със събралите се съседи. Ръка за ръка с поета, все още потънали в разговор, те се отправиха към мястото. Беше малък кът сред хълмовете с мрачна пропаст отзад. Суровият й отсамен склон бе очертан от красив листак на множество пълзящи растения, които като с гоблен покриваха голата скала, увесили своите гирлянди от всичките й остри ръбове. На малка издатина над земята, окръжена в богата рамка зеленина, се виждаше една ниша, достатъчно голяма да приюти човек и позволяваща му да прави жестовете, които неволно съпътствуват сериозната мисъл и истинското чувство. Ърнест се настани в тоя естествен амвон и хвърли към слушателите си поглед, изпълнен с непринудена доброта. Те стояха или седяха, или се бяха излегнали на тревата — кой както намереше за добре, — златните лъчи на залязващото слънце падаха косо върху им, като смесваха отслабналата си веселост с тържественото безмълвие на групата древни дървеса, сред чиито клони бяха принудени да преминат. На другата страна се виждаше Голямото каменно лице — също така весело и също така тържествено в своята благост.