Читать «Голямото каменно лице» онлайн - страница 10

В средата на пищното войнство се движеше открит файтон, теглен от четири бели коня. Във файтона, оголил масивната си глава, седеше прочУтият държавник — Каменоглав собственолично.

— Признай — обърна се към Ърнест един негов съсед, — Старото каменно лице най-сетне намери двойника си!

Трябва да се признае, че при първия поглед към лицето, което се усмихваше и кланяше от файтона, Ърнест си въобрази, че съществува прилика между него и стария близък лик от планинския склон. Челото с неговата масивност, широта и благородство, както и всички останали черти бяха наистина смело и ярко изсечени, сякаш подражавайки не просто на герой, а на някакъв титан. Но възвишеността и величието, внушителният израз на божествена отзивчивост, които озаряваха планинския образ и придаваха на огромната гранитна маса дух, напразно биха били търсени тук. Нещо липсваше по начало или пък си бе отишло. Ето защо изключително надареният държавник постоянно имаше отегчен израз в хлътналите си очи, като някакво дете, чиито играчки отдавна не са за неговата възраст, като човек с огромни възможности и дребнави цели, чийто живот въпреки всичките високи постижения бе останал празен и безцелен, защото никакъв висок идеал не го бе свързал с действителността.

Въпреки това съседът на Ърнест го мушкаше с лакът и настояваше за отговор.

— Признай! Признай! Не е ли той точно като портрет на твоя Старец от планината?

— Не! — отвърна безцеремонно Ърнест. — Приликата, която виждам, е незначителна, ако изобщо я има.

— Толкова по-зле за Голямото каменно лице! — отвърна съседът и пак поде вика в прослава на Каменоглав.

А Ърнест се извърна натъжен и почти обезверен — това бе най-горчивото от всичките му разочарования: да види човек, който би могъл да изпълни поверието, а не бе пожелал да стори това. През това време конницата, знамената, музиката и файтонът отминаха, сподирени от гласовитата тълпа, като позволиха на праха да слегне и пак да открие Голямото каменно лице, с величието, което излъчваше от незапомнени времена.

— Ей, Ърнест, ето ме! — сякаш шепнеха благите устни. — Аз чакам по-дълго от тебе и пак не ми е омръзнало. Не бой се — човекът ще се яви.

Годините тичаха напред, като се настъпваха по петите в бързината си. Започнаха вече да носят бели кичури и да ги пръскат из косата на Ърнест, издълбаха благородни бръчки върху челото му и бразди по бузите. Той бе остарял. Но не напразно — мъдрите мисли в главата му бяха повече от белите косми върху й. Бръчките и браздите бяха надписи, издълбани от Времето, оставило в тях хроники на мъдростта, изпитана в продължение на цял един живот. А Ърнест вече не бе неизвестен. Без да се бори за нея, без да я търси, славата, която мнозина гонят, бе дошла и го бе направила прочут по широкия свят, отвъд границите на долината, в която така скромно бе живял. Университетски професори и дори градски първенци идваха отдалече, за да видят Ърнест и да разговарят с него. На шир и длъж бе литнала вестта, че този прост земеделец има идеи различни от останалите хора — идеи, добити не от книгите, а от нещо по-възвишено — от някакво вечно и близко божество, сякаш бе беседвал приятелски с ангели всекидневно. Независимо дали бяха мъдреци, държавници или филантропи, Ърнест приемаше посетителите с оная мека откровеност, която бе характерна за него още от детските му години, и открито беседваше с тях за онова, което лежеше на повърхността или бе дълбоко скрито в неговата или техните души. Докато разговаряха, лицето му се зачервяваше, без той да разбере, и грееше към тях с някаква мека вечерна светлина. Потънали в размисъл върху задълбочеността на тези беседи, гостите му поемаха по своя път и като минаваха през долината, спираха да погледнат Голямото каменно лице, като си мислеха, че са видели някъде неговото човешко подобие, но не можеха да се сетят къде.