Читать «Голямото каменно лице» онлайн

Натаниел Хоторн

Голямото каменно лице

Един следобед, когато слънцето се готвеше да залезе, едно момченце седеше с майка си пред вратата на тяхната къщичка. Разговаряха за Голямото каменно лице. Достатъчно бе да вдигнат поглед, за да го видят ясно, макар да не бе на много мили от тях. Слънцето озаряваше чертите му.

Какво представляваше Голямото каменно лице?

Обградена от множество величествени планини, долината бе така просторна, че даваше подслон на няколко хиляди заселници. Част от тези добри хора живееха в колиби от неодялани стволове, заобиколени от тъмни гори по стръмните и мъчно достъпни планински склонове. Други обитаваха удобни земеделски ферми и обработваха богатата почва по заоблените хълмове и равните части на долината. Трети пък се бяха струпали в многолюдни селища, където буйни планински потоци, спуснали се от високите си извори, бяха улавяни и опитомявани от човешкото умение, за да движат машините в памучните фабрики. С две думи, обитателите на долината бяха многобройни и водеха най-разнообразен начин на живот. Всички те обаче, възрастни и деца, по един или друг начин бяха свързани с Голямото каменно лице, макар някои да имаха дарбата да различават това огромно природно явление по-ясно от всичките си съседи.

И така. Голямото каменно лице бе творение на Природата, създадено в изблик на величествена жизнерадост. То бе изградено върху отвесен склон на планината от няколко огромни скали, събрани по такъв начин, че гледани от подходящо разстояние напълно наподобяваха чертите на човешки образ. Сякаш някой гигант беше изсякъл собственото си подобие върху урвата. Личаха внушителният свод на челото, високо сто стъпки, издължената кост на носа, огромните устни, които биха запратили гръмовните си слова от единия до другия край на долината, ако можеха да проговорят. Наистина, приближеше ли човек твърде близо, очертанията на гигантския лик се губеха и можеха да се различат само куп огромни, масивни скали, безразборно струпани една връз друга като някакви развалини. При връщане назад обаче, удивителните черти се виждаха отново и колкото повече се отдалечаваше човек, толкова повече заприличваха на човешко лице, като възстановяваха непокътнато чувството за присъствие на божествен допир. И когато накрая облаци и величествени планински изпарения се скупчеха около него, бледнеещото Голямо каменно лице започваше наистина да прилича на живо.

Щастие бе за децата да навлизат в зрелостта с Голямото каменно лице пред погледа си, защото чертите му излъчваха благородство, а изразът бе едновременно величав и мил, сякаш озарен от голямо, топло сърце, прегърнало в добротата си цялото човечество и оставило място за още. Поучително бе само да го гледа човек. Много хора вярваха, че долината до голяма степен дължи плодородието си на този благ образ, който непрекъснато грееше над нея, озаряваше облаците и просмукваше добротата си в слънчевите лъчи.

Както казахме в началото, едно момченце седеше с майка си пред вратата на тяхната къщичка, гледаше към Голямото каменно лице и разговаряше за него. Детето се казваше Ърнест.