Читать «Големия гранат (Загадката на Белите планини)» онлайн - страница 9

— Радостта от успеха го е убила — отвърнал Матю, силно разтреперан. — А може би самата светлина на Големия гранат е причинила смъртта му.

— Големия гранат — обадил се сърдит глас зад тях. — Голямата измама! Ако сте го открили, моля ви, покажете ми го.

Те се обърнали и видели пред себе си Циника — с големите си очила на носа той внимателно оглеждал ту езерото, скалите, и далечните кълба мъгла, ту самия Голям гранат, но очевидно не усещал светлината му, сякаш всички пръснати наоколо му облаци се били събрали около него. Макар че падащата поради сиянието сянка на неверника опирала до самите му крака, той обърнал гръб на ослепителния камък и упорито твърдял, че нямало дори блещукане.

— Къде е вашата Голяма измама? — повтарял той. — Покажете ми я, щом толкоз знаете!

— Ето — казал Матю, вбесен от паталогичната слепота, и обърнал Циника към огромната скала. — Махни тези отвратителни очила и непременно ще го видиш.

Тъмните очила навярно оказвали влияние върху зрението горе-долу като опушено стъкло, през което хората наблюдават слънчево затъмнение. С решителен самонадеян жест обаче той ги дръпнал от носа си и смело насочил погледа си право към яркия пламък на Големия гранат. Но едва-що го зърнал и надал силен, вледеняващо страшен стон, а главата му клюмнала и той притиснал с две ръце нещастните си очи. Истината е, че от този момент нататък за бедния Циник вече не съществувала нито светлината на Големия гранат, нито каквато и да било друга земна или небесна светлина. Тъй като отдавна бил привикнал да вижда всички предмети през призма, убиваща у тях и най-малката искрица, само един единствен лъч на това искрящо чудо, достигнал невъоръженото му око, го ослепил завинаги.

— Матю — казала Хана, като се притиснала о него. — Да се махаме оттук!

Матю забелязал, че не й е добре — като се навел, подкрепил я с ръце и напръскал лицето и гърдите й с ледено-студена вода от омагьосаното езеро. Тя се ободрила от това но куражът й не се възвърнал.

— Да, скъпа — извикал Матю, като притиснал потръпващото й тяло до гърдите си. — Ще се махнем оттук и ще се върнем в скромната си къщичка. Благословеното слънце и бледата луна ще светят в прозореца ни. Вечер ще си наклаждаме огън в огнището, ще се греем на него и ще бъдем щастливи. И никога повече няма да копнеем за светлина, която да не озарява всички хора по света.

— Никога вече — отвърнала неговата невеста, — защото как бихме живели денем и спали нощем на ужасната ослепителна светлина от Големия гранат?

Те пийнали с шепи по глътка от езерото, предлагащо им чистите си води, недокоснати от никой смъртен. След това започнали да се спускат от планината, като водели за ръка слепия Циник, който не издавал нито звук и дори подтискал стенанията в нещастното си сърце. Но когато напуснали брега на езерото — владение на духа, до този миг непосетено от никого, те хвърлили прощален поглед към скалата и видели мъглите да се скупчват нагъсто и през тях да прозира тъмната жарава на граната.

Що се отнася до другите търсачи, според легендата преподобният господин Ичабод Пигснорт се отказал от диренето, като сметнал Граната за отчайваща измислица и мъдро решил отново да се прибере в магазина си, намиращ се близо до пристанището в Бостон. Но когато минал през планинското дефиле, нашият клет търговец бил пленен от индиански воини, откаран в Монтреал и задържан в плен, докато купчината му от шилинги здравата намаляла след плащането на висок откуп. На всичко отгоре поради дългото му отсъствие работите му така се объркали, че до края на живота си, вместо да се въргаля сред сребро, едва намирал по някой меден петак. А доктор Какафодел, алхимикът, се върнал в лабораторията си с голям гранитен къс, който стрил на прах, разтворил го в киселини, разтопил го в огнеупорен съд, запалил го посредством духало и публикувал резултата от експеримента си в един от най-обемистите томове на своето време. И за всички гореспоменати цели скъпоценният камък не би му свършил по-добра работа от гранита. Поетът се само-залъгал горе-долу по същия начин, сдобивайки се с голяма буца лед. която намерил в усойна бездна сред планините, и си рекъл, че тя във всяко отношение отговаря на неговата представа за Големия гранат. Критиците казват, че макар поезията му да не притежава блясъка на скъпоценния камък, то от нея лъха студенината на леда. Лорд дьо Вер се върнал в салона на прадедите си, където се задоволил с полилей от свещи и когато му дошло времето, запълнил нов ковчег във фамилната подземна гробница. Тъй като погребалните факли осветявали тъмното помещение, нямало нужда Големия гранат да разкрива суетата на земния разкош.