Читать «Големия гранат (Загадката на Белите планини)» онлайн - страница 10

Циника, захвърлил очилата си, се скитал из света като несретник и бил наказан заради предишната си съзнателна слепота с болезнено желание да види светлината. Цели нощи наред той прекарвал като обръщал поразените си от блясъка очи към луната и звездите. При изгрев слънце насочвал лицето си на изток, подобно персийски поклонник на огъня. Също така отишъл чак до Рим с надеждата да види със собствените си очи великолепно осветената черква „Свети Петър.“ Най-накрая загинал по време на големия лондонски пожар, като сам се хвърлил в огъня, тласкан от безумната идея да долови поне слаб лъч светлина сред ослепителните пламъци, озаряващи земята и небето. Матю и невестата му живели дълги години в мир и разбирателство и обичали да разказват легендата за Големия гранат. Но към края на дългия им живот на тази история започнало да се гледа с известно недоверие — подобно нещо никога не било проявявано преди от тези, които били чували за някогашното сияние на скъпоценния камък. Твърдяло се обаче, че след като двама простосмъртни проявили естественото благоразумие да се откажат от скъпоценност, затъмняваща всички земни блага, в същия миг блясъкът й намалял. Когато следващите търсачи достигнали до скалата, те видели само един матов камък, върху който блестели люспи слюда. Според друго поверие, веднага щом младоженците се отдалечили, гранатът се откъснал от върха на скалата и паднал в омагьосаното езеро и по пладне трупът на Търсача все още се виждал, надвесен над неугасимия огън.