Читать «Големия гранат (Загадката на Белите планини)» онлайн - страница 8

— Загубени сме, скъпи Матю — казала тя тъжно. — Никога вече няма да открием обратния път до земята. Ех, колко щастливи можехме да бъдем в къщичката си.

— Душа моя, ние пак ще бъдем щастливи там — отвърнал Матю. — От тази страна слънцето прониква през гъстата мъгла. С негова помощ мога да се ориентирам и да стигнем до прохода на дефилето. Да се връщаме, любима, и да престанем да мечтаем за Големия гранат.

— Слънцето не би могло да грее оттам казала Хана с отчаяние. — Сега навярно е пладне. Ако тук изобщо може да има слънце, то ще е над главите ни.

— Но погледни! — повторил Матю, с малко променен глас. — Всеки миг става по-светло. Ако не е слънцето, какво тогава може да бъде?

Младата невеста вече не можела да отрече, че някакво сияние пробива мъглата и осветява сивотата й с тъмночервен цвят, който непрекъснато ставал по-ярък, сякаш блестящи частици заплували в мрака. Сега също и облакът започнал да се отмества от планината и докато бавно се оттеглял, от непроницаемата му тъма започнали да изскачат едно след друго различни неща, сякаш току-що създадени, и накрая целият хаос от мъглявина напълно изчезнал. В това време младоженците видели съвсем близо до краката им да проблясва вода и забелязали, че се намират на самия бряг на планинско езеро, дълбоко, блестящо, бистро, спокойно и красиво, изпълващо догоре басейна, издълбан в голяма скала. Великолепен лъч пробягал по повърхността му. Търсачите погледнали натам, откъдето той можел да идва, но обзети от трепета на огромния възторг, те затворили очи, заслепени от огненото великолепие, излъчващо се горе от скалата, надвесена над омагьосаното езеро. Скромните съпрузи се били добрали до тайнственото езеро и открили отдавна търсеното светилище на Големия гранат.

Те се хвърлили в обятията си, разтреперани от собствения си успех. Защото, като си припомнили многобройните легенди за чудния скъпоценен камък, се почувствували като избраници на съдбата и ги побили тръпки от това усещане. От детските си години насам те непрекъснато виждали граната да грее като недостижима звезда. А сега същата тази звезда озарявала с най-силните си лъчи сърцата им. Двамата изглеждали променени в собствените си очи от червения пламък, огряващ лицата им, и този огън осветявал и езерото, скалите и небето, а мъглите отстъпили пред неговата сила. Но когато отново погледнали, те съзрели нещо, което отвлякло вниманието им дори от големия камък. В подножието на скалата, точно под Големия гранат, се очертавала фигурата на човек с протегнати ръце — като че се изкачвал, и с обърнато лице — сякаш да погълне цялото леещо се великолепие. Но той не помръдвал — бил неподвижен като камък.

— Това е Търсача — промълвила Хана и уплашено стиснала ръката на мъжа си. — Матю, той е мъртъв.