Читать «Големия гранат (Загадката на Белите планини)» онлайн - страница 7

— Ще вървим ли нагоре? — попитал Матю, като прегърнал Хана през кръста закрилнически, но също и да се успокои, като я притисне до сърцето си.

Но младата невеста, макар и скромна, обичала скъпоценните камъни като всяка жена и не можела да се откаже от надеждата да притежава най-големия камък на света, въпреки трудностите около спечелването му.

— Нека да се изкачим още малко — промълвила Тя с разтреперано гласче, като обърнала лице към унилото небе.

— Хайде тогава — рекъл Матю и като насъбрал мъжкия си кураж, я повлякъл нагоре, тъй като в мига, когато той станал безстрашен, тя отново била обзета от плахост.

И така, търсачите на Големия гранат се отправили нагоре, като стъпвали върху гъсто заплетените клони и връхчета на боровете-джуджета, които, макар и покрити с мъх от годините, в продължение на векове едва били израсли на височина три стъпки. След това търсачите достигнали до купища отломки от голи скали, струпани безразборно, като че ли великани били издигнали пирамида в памет на своя вожд-великан. Нищо не дишало, нищо не виреело в това пусто царство на разредения въздух. Единствените признаци на живот се криели в двете им тупащи сърца. Толкова високо се били изкачили, че Природата сякаш не ги придружавала. Тя изостанала зад тях, до предела на гората, и изпратила с прощален поглед децата си, отдалечаващи се натам, където тя самата никога не била минавала със зелените си стъпки. Скоро те се скрили от погледа й. Гъсти и черни, мъглите започнали да се скупчват долу, като хвърляли тъмни сенки върху ширналата се местност и тежко се понесли към едно сборище, сякаш най-високият планински връх бил свикал своите родственици — облаците — на съвещание. Най-накрая кълбата се сбили в плътна маса, наподобяваща калдъръм, върху който пътниците могат да стъпят, но после напразно биха търсили обратния път към благословената земя, изчезнала под краката им. Влюбените закопняли отново да зърнат зелената земя, уви, по-силно, отколкото някога под облачното небе са желали да съзрат рая. В чувството си за изоставеност те дори изпитали облекчение, когато мъглите, бавно пълзящи нагоре по планината, обвили самотния връх, като по този начин закрили отчасти, поне за тях, ширналото се отпред голо пространство. Но с влюбен и тъжен поглед те се притиснали плътно един до друг, страхувайки се да не би всемирният облак да ги откъсне от очите им.

Въпреки това, те навярно щели да упорствуват в изкачването си все нагоре, между небето и земята, докато имали на какво да стъпват, ако силите на Хана не започнали да я напускат, а с това и куражът й. Тя се задъхала. Не искала да обременява мъжа си с теглото си, но непрекъснато залитала до него и все по-трудно й било да се изправя. Накрая се отпуснала на една скала по стръмнината.