Читать «Дъщерята на Рапачини» онлайн - страница 19

— Какво ме сполетя? — прошепна Беатриче и тихо стенание се изтръгна от сърцето й. — Света Дево, пощади клетото дете с разбито сърце!

— Ти ли? Нима ти се молиш? — извика Джовани със същото сатанинско презрение. — Самите молитви, които устните ти изричат, заразяват смъртоносно атмосферата. Да! Да! Хайде да се молим! Да идем в черква и да потопим пръстите си в светената вода отпред. Идващите след нас ще загинат като от чума. Да опишем кръстове във въздуха! Те ще са като проклятия под формата на свещени символи.

— Джовани — каза Беатриче спокойно, защото мъката й бе неизмерима. — Защо се причисляваш към мен с тези ужасни думи? Вярно е, че аз наистина съм това страшно същество, което описваш. Но ти, какво общо имаш ти, който само можеш да махнеш с ръка на нещастието ми, да се смесиш с хората и да забравиш, че по земята някога е пълзяло чудовище като бедната Беатриче?

— Правиш се, че не знаеш ли? — попита Джовани като се намръщи. — Гледай! Придобих тази способност от невинната дъщеря на Рапачини.

Един рояк летни насекоми прелетя из въздуха, търсейки храната, която благоуханията на цветята в смъртоносната градина обещаваха. Те закръжиха около главата на Джовани, очевидно привлечени от него по същата причина, която ги бе примамила за миг около няколко храста. Той насочи дъха си към тях и се усмихна злорадо на Беатриче, когато поне двадесетина мушички паднаха мъртви на земята.

— Виждам! Виждам! — извика Беатриче. — Това е гибелната наука на баща ми. Не, не, Джовани. Не съм аз! Не бих го сторила! Мечтаех само да те обичам и да бъда с теб за кратко време, а после да те оставя да си идеш и да запазя само образа ти в сърцето си. Защото, Джовани, повярвай, макар че тялото ми е подхранвано с отрова, душата ми е създадена от бога и любовта за нея е насъщна храна. Но баща ми — той ни е свързал с тази страхотна участ. Да! Отритни ме, стъпчи ме, убий ме! О, какво е смъртта след думите, които изрече? Но не съм аз! Не бих го направила за нищо на света!

Джовани бе излял гнева си в своето словесно избухване. Сега го облада спомен, печален, но нелишен от нежност, за задушевната и странна връзка между него и Беатриче. Те стояха, така да се каже, напълно самотни и самотата им не би могла да изчезне и сред най-шумната тълпа. Не би ли трябвало тогава човешката пустиня край тях да тласне тази изолирана двойка по-силно един към друг? Ако те бяха жестоки помежду си, кой тогава би бил добър към тях? Освен това, помисли си Джовани, няма ли все пак някаква надежда той отново да стане обикновен човек и да отведе Беатриче, вече избавената Беатриче, за ръката? О, слаба, егоистична и недостойна душа, която допуска, че са възможни истински съюз и истинско щастие, след като една толкова гореща любов като тази на Беатриче бе тъй жестоко накърнена от унищожителните думи на Джовани. Не, не! Подобна надежда не можеше да съществува. С разбитото си сърце Беатриче трябваше да премине отвъд границите на Времето — трябваше да промие раните си в някой извор на рая и мъката й да бъде заличена от светлината на безсмъртието — само тогава би била добре. Но Джовани не разбираше това.