Читать «Дъщерята на Рапачини» онлайн - страница 17

Бе настъпил обичайният час за ежедневната му среща с Беатриче. Преди да слезе в градината Джовани не пропусна да огледа фигурата си в огледалото — суетност, нормална за красив млад човек, но това, че тя се проявяваше в такъв тревожен и трескав момент, говореше за известна повърхностност на чувствата и неискреност в характера. Той обаче се огледа и си помисли, че чертите му никога преди не са били така одухотворени, очите му — толкова живи, а бузите му — пламнали от наситения с емоции живот.

— Поне — помисли си той — отровата й не е проникнала още в моя организъм. Аз не съм цвете, за да увяхна в ръцете й.

При тази мисъл той погледна букета, който не бе изпускал от ръка. Побиха го тръпки на неописуем ужас по цялото тяло. когато забеляза, че росните цветя бяха почнали да клюмат — имаха вид като че са били свежи и прекрасни предния ден. Джовани пребледня като платно, застана неподвижно пред огледалото и се вгледа в собственото си отражение там сякаш виждаше подобие на страшилище. Той си припомни забележката на Балиони за аромата, уж изпълващ стаята. Навярно е от отровния й дъх! След това погрепера от ужас — ужас от себе си. След като излезе от вцепенението, започна да наблюдава с любопитни очи един паяк, който усърдно провесваше паяжината си от старинния корниз на жилището и непрекъснато сновеше из изкусната мрежа от линии — това бе един много енергичен н деен паяк. Джовани се наведе над насекомото и го обгърна с дълбокия си дъх. Паяжината затрептя от конвулсиите в тялото на малкия труженик. Джовани отново го обгърна с дъха си, сега по-дълбок и продължителен и наситен с отровното чувство в сърцето му. Той не знаеше дали го прави от злоба или просто от отчаяние. Крайниците на паяка потръпнаха и той се отпусна мъртъв на прозореца.

„Проклет бъди! Проклет!“ — измърмори Джовани, като имаше пред вид себе си. — „Толкова ли отровен си станал, че това смъртоносно насекомо умира от дъха ти?“

В същия миг топъл звучен глас долетя от градината.

— Джовани! Джовани! Закъсняваш! Защо се бавиш? Слез!

„Да!“ — отново измърмори Джовани. — „Тя е единственото същество, което моят дъх не може да убие! А добре би било да можеше!“

Той се втурна надолу и след миг се изправи пред грейналите влюбени очи на Беатриче. Само минута преди това гневът и отчаянието му бяха толкова големи, че не желаеше нищо друго така силно, както да я умъртви с поглед. Но присъствието й му оказа въздействие, твърде осезателно, за да се отърси от него — спомни си за нежната, благотворна сила на женската й природа, така често предизвикваща у него благоговейно смирение. Спомни си за святите, страстни изблици на сърцето й, когато чистият фонтан извираше от дълбините и се изливаше в своята прозрачност пред душата му. Ако Джовани умееше да цени тези спомени, те биха го убедили, че цялата грозна загадка с само обикновена измама и че каквито и облаци от зло да са се струпали около нея, истинската Беатриче е небесен ангел. Макар и да не бе способен на подобна възвишена вяра, все пак присъствието й не беше загубило магическата си сила. Яростта на Джовани премина в мрачна апатия. С бързото си интуитивно усещане Беатриче моментално почувствува, че между тях е зейнала черна пропаст, която нито той, нито тя могат да преодолеят. Те повървяха заедно, тъжни, без да разговарят и така стигнаха до мраморния фонтан и до басейна, където растеше храстът с цветове като скъпоценни камъни. Джовани се стресна от жадната наслада — направо ненаситна — с която, забеляза, тя вдишваше аромата на цветята.