Читать «Дъщерята на Рапачини» онлайн - страница 20

— Скъпа Беатриче — каза той, като се доближи към нея, а тя се отдръпна както винаги, когато я доближаваше, но този път подтикът й бе различен. — Скъпа Беатриче, съдбата ни не е още така безнадеждна. Гледай! Това е ефикасно лекарство, което според думите на един мъдър доктор е едва ли не чудотворно със своята целебност. В него влизат съставки, напълно противоположни на тези, с които ужасният ти баща стовари бедата върху главите ни. Това е екстракт от благотворни билки. Искаш ли да го изпием заедно и с това да се пречистим от злото?

— Дай ми го! — каза Беатриче и протегна ръка да поеме малкия сребърен съд, които Джовани извади от пазвата си. Като наблягаше специално на думите си, тя добави: — Аз ще пия, а ти изчакай резултата.

Тя допря противоотровата на Балеони до устните си и в същия миг изпод свода се появи фигурата на Рапачини, който тръгна бавно към мраморния фонтан. Като приближи, бледият учен сякаш отправи ликуващ поглед към красивите младежи, също както художникът, отдал живота си, за да сътвори картина или група статуи, накрая би изпитал удовлетворение от постижението си. Той поспря, от съзнанието за сила приведената му фигура се изправи. Простря ръце над тях като баща, произнасящ благословия към децата си. Но със същите тези ръце той бе влял отрова в кръвта и живота им. Джовани се разтрепери. Беатриче потръпна нервно и притисна ръка към сърцето си.

— Дъще моя — каза Рапачини ти вече не си самотна на този свят. Откъсни един от скъпоценните цветове на храста — твоя сестра — и накарай своя младоженец да го носи до сърцето си. Той вече няма да му навреди. Моята наука и разбирателството помежду ви оказаха такова въздействие върху организма му, че сега той се отделя от обикновените хора както и ти, дъще моя, рожба на успеха ми, моя гордост, се отделяш от простосмъртните жени. Вървете тогава по света тъй скъпи един за друг и страшни за всички останали.

— Татко мой — каза Беатриче с отпаднал глас и докато говореше, държеше ръка на сърцето си — защо докара такава злочеста орис на чедото си?

— Злочеста ли? — възкликна Рапачини. — Какво искаш да кажеш, глупаво момиче? Нима смяташ, че е злочестие да си надарена с чудесни качества, на които врагът не може да противостои нито с власт, нито със сила? Злочестие ли е да можеш да сразяваш и най-могъщите с дъха си? Злочестие ли е да си толкова страшна, колкото и красива? Тогава би ли предпочела съдбата на една слаба жена, изложена на всички злини и неспособна да извърши ни една от тях?

— От все сърце исках да бъда обичана, а не да се страхуват от мен — прошепна Беатриче и се свлече на земята. — Но сега това няма значение. Аз отивам там, татко, където злото, което ти се опита да примесиш с кръвта ми, ще отлети като сън — като аромата на тези отровни цветя, които сред цветята в рая няма вече да заразяват дъха ми. Сбогом, Джовани! Словата ти, изпълнени с омраза, тежат като камък на сърцето ми. Но те също ще изчезнат, когато политна нагоре. О, нямаше ли още от самото начало в твоята душа повече отрова, отколкото в моята?