Читать «Дъщерята на Рапачини» онлайн - страница 18

— Беатриче — попита той внезапно — откъде е този храст?

— Баща ми го е създал — отговори тя просто.

— Създал го е! Създал го е! — отвърна Джовани — Какво искаш да кажеш, Беатриче?

— Той е човек, издъно запознат с тайните на природата — отвърна Беатриче — и в момента, в който съм се появила на белия свят, от земята поникнало това растение — рожба на науката и интелекта му, докато аз съм била земното му дете. Не го доближавай! — извика тя, когато забеляза с ужас, че Джовани пристъпва към храста. — То има свойства, които не си и сънувал. Но аз, мили Джовани, растях и разцъфвах с растението и ме хранеха с аромата му. То ми е като сестра и го обичам с човешка привързаност, защото, уви, не си ли забелязал, че съществува страшна орис.

Тук Джовани така мрачно се намръщи, че Беатриче спря и затрепера. Но вярата й в нежните му чувства я окуражи и тя се изчерви, че за миг се бе усъмнила.

— Съществуваше страшна орис — продължи тя, — резултат на гибелната любов на баща ми към науката, която ме бе лишила от компанията на себеподобните ми. Ох, колко самотна бе твоята бедна Беатриче, скъпи Джовани, докато господ те изпрати.

— Тежка ли бе ориста? — попита Джовани като вторачи поглед в нея.

— Едва напоследък проумях колко тежка е била — отвърна тя нежно. — О, да, но сърцето ми е спяло и затова не е страдало.

Мрачната му навъсеност премина в ярост, като че светкавица изтрещя от тъмен облак.

— Проклета да си! — извика той със злобно презрение и гняв. — Щом се умори от самотата си, ти откъсна и мен от човешкия живот и ме примами в твоя свят на неописуем ужас.

— Джовани! — възкликна Беатриче и го погледна с големите си блестящи очи. Значението на думите му не бе стигнало до съзнанието й — тя бе направо като ударена от гръм.

— Да, отровна твар — повтори Джовани, извън себе си от възбуда. — Ти го направи! Ти ме порази! Ти изпълни вените ми с отрова! Превърна ме в омразно, грозно, отвратително и смъртоносно създание като тебе — най-голямото и отвратително чудовище в света. Ако дъхът ни се окаже гибелен един за друг, както и за останалите, да слеем устни в целувка на неизразима омраза и да умрем.