Читать «Дъщерята на Рапачини» онлайн - страница 13

Веднага щом Джовани се уедини в стаята си, в пламналата му глава се върна образът на Беатриче, все тъй забулен с вълшебство, нараснало от първия миг, в който я съзря, но сега вече образът й бе облъхнат и от нежната топлина на моминството. Тя беше жив човек, бе надарена от природата с всички хубави женски качества. Несъмнено притежаваше способността да се издигне до висотата и себеотрицанието на любовта. Проявите, досега приемани от него за доказателство на ужасяваща странност във физиката и характера й, бяха забравени или пък тънката магия на любовта им придаде очарование, което като златисто сияние правеше Беатриче още по-привлекателна поради това, че бе така необикновена. Грозните неща сега изглеждаха красиви. Или ако такава промяна е невъзможна, то тогава грозното навярно изчезна и потъна сред неоформените полуосъзнати представи, обикновено напластени в периферните ни клетки, отдалечени от ясното съзнание. Той не мигна цяла нощ и заспа чак когато зората почна да буди задрямалите цветя в градината на Рапачини, където безспорно сънищата му го бяха отвели. Настъпи часът на изгрева и когато лъчите на слънцето докоснаха клепките на младия човек, той се събуди с усещане за болка. След като напълно се разсъни, почувствува силно парене и сърбеж в дясната си ръка, стисната от Беатриче в мига, когато той се канеше да откъсне един от цветовете, прилични на скъпоценни камъни. Отгоре върху ръката му имаше яркочервен белег като следи от четири пръстчета, а на китката — от мъничък палец.

Ох, колко упорито любовта — или дори коварното подобие на любов, което разцъфтява във въображението, но не пуска дълбоки корени в сърцето — колко упорито то съхранява вярата си до мига, в който е обречено да умре. Джовани превърза ръката си с кърпа и се зачуди каква ли лоша твар го е ухапала, но скоро, потънал в копнежи по Беатриче, забрави болката си.

След тази първа среща втората бе неизбежна в хода на това, което наричаме съдба. Последва трета, четвърта, а след това вече срещите с Беатриче в градината не представляваха за Джовани събитие във всекидневието му, а един свят, в който би могло да се каже, че той единствено съществуваше, тъй като цялото му останало време преминаваше в очакване да дойде часът на екстаза или в спомен за него. Не беше по-различно и с дъщерята на Рапачини. Тя очакваше появата на младежа и се втурваше към него с такова безгранично доверие, като че се познаваха от деца и продължаваха да бъдат приятели. Ако поради непредвидена случайност той не успяваше да дойде в уречения час, тя заставаше под прозореца му и красивият й мелодичен глас достигаше до него в стаята, като кънтеше и отекваше в сърцето му: „Джовани! Джовани! Защо се бавиш? Слез долу!“

И той бързо слизаше долу в райската градина с отровните цветя.

Но въпреки цялата сърдечна непосредственост, в отношението на Беатриче имаше известна сдържаност, толкова силна и неизменна, че на него дори и през ум не му минаваше Да я наруши. По всички външни белези двамата се обичаха — те се взираха в очите си с поглед, който разкриваше свещената тайна и я предаваше от дълбините на едната душа на другата като нещо твърде свято, за да бъде изречено. Те дори се бяха обяснили в любов в миговете, когато обичта им бликаше неудържимо и сърцата им се изливаха в слова подобно лумнали пламъци на дълго спотайван огън. И все пак не бе имало сливане на устните, хващане за ръцете, нито каквато и да е милувка, изисквана и ценена от любовта. Той никога не се бе докосвал до блестящите й къдрици. Никога роклята й — толкова подчертана бе физическата преграда помежду им — не се бе допирала до него, развяна от вятъра. В редките случаи, когато Джовани като че бе изкушен да прекрачи границата, Беатриче така се натъжаваше, ставаше толкова строга и придобиваше такъв вид на безутешно отчуждение, предизвикващо тръпки на страх, че не беше необходимо да му казва нещо, за да го възпре. В такива моменти той се стряскаше от ужасните подозрения, които изпълзяваха като чудовища от дълбините на сърцето му и се вторачваха в него. Любовта му се разсейваше като утринна мъгла и само съмненията му бяха осезаеми. Но когато лицето на Беатриче отново грейваше след моментно помръкване, тя веднага се превръщаше от загадъчното непонятно същество, което той бе наблюдавал с боязън и ужас, в красивата естествена девойка, пределно ясна на душата му.