Читать «Дъщерята на Рапачини» онлайн - страница 12

Леката напрегнатост в държането на Беатриче изчезна. Тя се развесели и изглежда от разговора си с младежа изпитваше истинско удоволствие, доста подобно на това, което би изпитало момиче на самотен остров, разговаряйки с пътешественик от цивилизования свят. Очевидно житейският й опит се ограничаваше в сферата на градината. Тя ту приказваше за обикновени неща като слънцето и облаците, ту задаваше въпроси за града или далечния дом на Джовани, д за приятелите му, майка му и сестрите му — въпроси, които говореха за уединен живот и такава неосведоменост относно хорския бит и нрави, че Джовани й отвръщаше като на дете. Душата й се изливаше пред него като бистър ручей, съзрял слънцето за първи път, удивен от отражението на земята и слънцето в собствените си води. Последваха и задълбочени мисли, сияйни като скъпоценни камъни чудновати идеи, сякаш диаманти и рубини проблясваха сред мехурчетата на фонтана. От време на време в съзнанието на младежа просветваше чувство на удивление, че върви редом със съществото, което така бе разпалило въображението му, пред което се бе прекланял с ужас и в което бе видял с очите си прояви на страхотни качества — че той разговаря с Беатриче като с брат и я намира така естествена и женствена. Но тези мисли бяха моментни. Въздействието на характера й беше твърде непосредствено и той се отпусна веднага.

Те се разхождаха из градината в непринуден разговор и накрая, след много завои из алеите, достигнаха до порутения фонтан, където растеше прекрасният храст със скъпоценните пламтящи цветове. От него се разнасяше благоухание — същото като това, което Джовани бе доловил в дъха й, но несравнимо по-силно. Той забеляза как тя притисна ръка до гърдите си, когато погледът й спря на храста, като че сърцето й внезапно заби болезнено.

— За първи път в живота си — прошепна тя на храста — забравих за теб.

— Спомням си, синьора — каза Джовани — че обещахте да ми се отблагодарите с един от тези живи брилянти за букета, който аз, дръзък от щастие, хвърлях в краката ви. Разрешете ми сега да си откъсна за спомен от срещата ни.

Той пристъпи към храста с протегната ръка, но Беатриче се стрелна напред с вик, който прониза сърцето му като нож. Тя сграбчи ръката му и я дръпна назад с цялата сила на крехката си фигура. С всяка своя клетка Джовани усети трепет от докосването й.

— Не го пипайте! — извика тя с отчаян глас. — За нищо на света! Гибелно е!

След това, извърнала лице, тя избяга от него и изчезна под изваяния свод. Като я проследи с поглед, Джовани забеляза в сянката на входа слабата фигура и бледото интелигентно лице на доктор Рапачини, който наблюдаваше сцената кой знае от кога.