Читать «Убиецът» онлайн - страница 20

— Премина изцяло. Напълно е буден — говореше с акцент, който не ми подсказа нищо.

Другият звучеше така, сякаш имаше тежка простуда, думите му бяха дълбок стържещ шепот. Приближи се, но все още не можех да различа лицето му.

— Кажи ни за Пента — нареди той.

Понякога трябва да си отвориш устата. Казах му:

— Глупости.

Ръката му ме удари и нямаше как да помръдна. Беше плоска плесница с дяволски много месо зад нея и усетих вкус на кръв в устата си.

— Още веднъж, Хамър.

— Задник — рекох.

Ръката отново ме перна, този път по-силно. Ухото ми запищя толкова звънко, че едва чух другия глас, който извика:

— Стига! Нямаме време за това.

— Само ми дайте…

— По дяволите, не си играеш с някой балама. Тоя е стрелян заек. Дай му натриев пентотал.

Помислих, че сега някой от тях ще се приближи достатъчно, за да мога да го разгледам, но мазна воняща кърпа омота главата ми, после някой вдигна ръкава ми. Усетих студеното докосване на тампон със спирт, после в бицепса ми се заби игла.

Действителността отново отстъпи. Тя замъкна със себе си всичките ми защитни сили, но можех да чувам и говоря, дори да виждам светлина през протритата кърпа. Малка част от мозъка ми твърдеше, че ако се боря силно, ще мога да лъжа въпреки серума на истината, но всъщност защо да си правя труд да лъжа, когато да кажа истината бе толкова забавно?

— Кой е Пента?

— Не знам.

— Къде е сега Пента?

— Не знам.

— Кога си се срещал с Пента?

— Никога.

— Кой е Пента?

— Не знам.

Първият глас предложи:

— Да увеличим дозата…

Отново усетих иглата. Последва дълга пауза, преди да започнат въпросите. Давах им същите отговори. Беше почти удоволствие, че можех да го направя.

Нова игла и този път чакаха май прекалено дълго. Сънят почти ме обори. Гласът заяви:

— Аз съм Пента.

Само мозъкът ми идиотски се усмихна. Ако бях казал, че не е, щеше да означава, че познавах Пента.

Езикът ми рече:

— Много добре.

— За Пента ли работиш? Опитваха отново.

— Работя… за себе си — думите ми идваха съвсем трудно.

Шепнещият каза:

— Заспива.

— Е, това е — заключи партньорът му.

— Мислиш ли, че ни будалка?

— Не знам как би могъл.

Сега звуците бяха твърде слаби, за да ги отбелязвам и сякаш някой ме блъскаше наоколо, след това дойде сънят и странни, мъгляви химически сънища, които нямаха нито посока, нито същност, се стрелкаха в пространството един след друг като пощурели трасиращи патрони в огнестрелна битка.

Събуждането беше в забавен каданс, на части. Стоях неподвижно докато нещата отново дойдоха на фокус, като се мъчех да си спомня какво бе предшествало странното вцепенение в което бях. След това вратата на съзнанието ми се отключи и всичко се намести — не напълно ясно, но достатъчно разпознаваемо.

Въжетата, които ме придържаха към стола, бяха разхлабени толкова, че все пак да ме предпазят от падане на пода. Разхлабих ги съвсем, след това се наведох напред и станах. Олюлях се, така че не помръднах цяла минута.

Вече никакви химикали не ме тровеха и виждах по-добре от преди в светлината на мижавата лампа. Бях в нещо като гараж с гъста миризма на бензин и масло и смътни очертания на големи машини от двете ми страни. На пода пред мен лежеше шапката ми. До нея — моят четирийсет и пет калибров пистолет.