Читать «Убиецът» онлайн - страница 18

Сложих ръката си върху нейната и прошепнах:

— По дяволите, котенце…

Ръката й помръдна и пръстите й леко стиснаха моите.

— Ти… добре ли си? — попита тихо тя.

— Нищо ми няма, мила, добре съм. Не говори. Просто се успокой. Искам само да съм тук при теб. Това ми стига.

Поседях така при нея и след минута Велда се обади:

— Аз мога… Слушай, Майк. Моля те, кажи ми… какво стана.

Разказах й без никакви описания. Не й казах за подробностите на убийството и намекнах, че е твърдо работа на побъркан, но тя имаше собствено мнение.

Усещах пулса й под пръстите си. Беше постоянен. Ръката й отново стисна моята.

— Той влезе… много бързо. С едната ръка си криеше лицето… а… с другата замахна към мен… Аз въобще… не видях… лицето му.

Този спомен не я развълнува. Пулсът й не се промени.

— Окей, мила, достатъчно — спрях я. — Трябва наистина да си напълно спокойна известно време.

Но тя продължаваше.

— Майк…

— Какво, котенце?

— Ако полицията… разпитва…

Знаех какво мисли. В съзнанието си вече беше потърсила основания за случая и го бе пъхнала в папката за незабавни действия. Нямаше начин да я накарам да повярва историята за психопат на свобода. Твърде дълго бяхме твърде близки и сега четеше мислите ми. Искаше да ми предостави повече пространство за работа, дори ако трябваше тя да бъде мишената.

— Прави се на болна — поръчах аз.

Докато даде показания, всичко ще виси във въздуха. Беше жива, така че имаше вероятност да е видяла убиеца. Той не би си позволил да остави свидетел, но ако се опита да я премахне, сам ще се насади. Оттук нататък ще има здрава охрана на болничната й стая. Сега и убиецът ще трябва да се поизпоти.

Стори ми се, че здравият ъгъл на устата й се подръпна в слаба усмивка и отново пръстите й леко ме стиснаха.

— Внимавай — гласът й едва се чуваше и тя отново потъваше в сън. — Искам… да се върнеш.

Пръстите й се разхлабиха и ръката й се измъкна от моята. Не ме чу, когато казах:

— Аз също искам да се върнеш, бебче. Отвън ченгето ме попита:

— Как е тя?

— Оправя се.

Беше младичък. Все още имаше онзи решителен вид. Притежаваше младежката свежест, но от очите му разбрах, че е видял доста улична работа, откакто е напуснал академията.

— Капитан Чеймбърс каза ли ти за какво се отнася? — попитах.

— Само че случаят е тежък. Останалото научих от агенция „партенка“.

— Ще стане още по-лошо — предупредих го. — Не подценявай това, което правиш.

Той ми се ухили.

— Не се тревожи, Майк, още не съм преситен.

— Предстои ти, дечко.

— Между другото…

— Какво?

— Как така не са те заключили в участъка?

— Крал Артур не би ме пуснал да изляза.

— Вярно — засмя се. — Забравих, че си Черния рицар.

— Ще се грижиш за моето момиче, нали? Лицето му внезапно стана сериозно.

— Бъди спокоен, Майк.

Долу идваше новата смяна, свежи лица в бели униформи заменяха уморения взвод, който бе преживял тежката офанзива на дневното дежурство. Интернистите изглеждаха прекалено млади за лекари, но вече носеха отпечатъка на износването от професията върху лицата си. Един почти бе успял да стигне до вратата, когато скрит говорител на Агенцията по печата рязко го спря и с изражение на абсолютна умора той сви рамене и се върна вътре.