Читать «Убиецът» онлайн - страница 14

Влязох в кантората и Нат Дрътман, управителят на зданието, ми подаде напечатан на машина списък на помагащите в празниците лица.

— Няколко репортера те търсиха преди малко — каза ми той.

— Пусна ли ги вътре?

— Изкушението беше голямо. Един тип ми предложи пет долара за една-две снимки.

— Какво те удържа?

— Човече, мястото е още мокро след чистенето.

Тоя килим трябва да има време да се оправи.

— Още ли са наоколо?

— До преди час бяха.

— Ще си отварям очите.

— Защо не си провериш кабинета? Тези типове са способни на всичко за една снимка.

В списъка имаше четирима, които биха могли да видят някой да влиза в кабинета ми. За съжаление първите двама не бяха видели нищо и, както заявиха, „Немаше да им кажем на тия ченгета нищо и така и така, Майк. На теб ш’ти кажем. На тех — дръжки“.

Третото лице пристигна с нещо любопитно. Казваше се Мария Ескаланте. Сменяше пясъка в пепелниците в асансьора и беше нова в сградата. Намерих я да бърше праха от щорите в дъното на третия етаж и попитах:

— Мис Ескаланте?

Тя се обърна, видя ме и се вцепени.

— Имам зелена карта — рече почти предизвикателно. — Казах и на другите, имам зелена карта — бръкна под пуловера си и измъкна кесия, като опипваше съдържанието й. — Вижте. Ще ви я покажа — мексиканският й акцент беше много силен.

— Всичко е наред, лейди, вярвам ви. Тя се стегна при тези думи.

— Полицай ли сте?

Рядко правех това, но измъкнах собствения си портфейл и го разтворих на разрешителното си. Изглеждаше доста дяволски официално. Поклати глава. Това не беше достатъчно.

— Нека ви видя пистола.

Тя това можеше да разбере. Питах се от коя ли част на Мексико е. Разтворих сакото си и й показах моя четирийсет и пет калибров пистолет в кобура и каишите от лявата ми страна.

— Си. Вярвам. Името ми е Мария Ескаланте и живея в…

Нетърпеливо махнах с ръка.

— Не ми трябва това, Мария.

— Аз казва другите полицаи не виждам нищо. Искат да знаят за белята на етаж, ъъ… осми. Аз…

— Мария… — посегнах и взех ръката й, която трепереше. — Те са те изплашили за зелената ти карта ли?

Незабавно устата й се сви и тя едва задържа сълзите си.

— Един каза… че може да я вземе… че може би не е наред…

— Редовна ли е?

— Да. Получих я след амнистията. Сега съм законна. Ще стана гражданин на САЩ.

— Той не може да ти я вземе. Само се е опитвал да измъкне нещо от теб, разбираш ли?

След миг тя смръщи вежди, после заклати глава.

— Къде беше вчера? — попитах аз.

— Отдолу, на етаж… номер… пет. Оправях пепелниците. Работех с автоматичната метла.

— Много хора ли имаше?

— Няколко. За повечето беше свободен ден.

— Познаваш ли ги? Тя отново кимна.