Читать «Отмъщението е мое» онлайн - страница 10

— Ако пистолетът в ръката ти е насочен в нечий стомах — бавно казах аз, — ще можеш ли да натиснеш спусъка и да повториш още веднъж, ако това се наложи?

Тя си прибра езика и скри зъбите си зад съблазнителните си устни.

— Едва ли ще има нужда да стрелям още веднъж. Сега това просто не може да се случи.

Тя все още ме наблюдаваше, когато тръгнах да излизам от офиса. Погледнах през рамо, махнах й с ръка за сбогом, след това бързо затворих вратата. Тя все още не се беше сетила да си смъкне полата и, както казах, в дадения момент не исках да поемам излишни рискове.

Някой ден тя нямаше да се държи толкова великодушно с мен.

Всъщност, кой знае?

Глава 2

Вестниците бяха пълни с подробности за събитията от предишната нощ. Таблоидите бяха поместили материали за мен на първите и на част от вътрешните си страници. Същите момчета, които ми виснеха на опашката, когато искаха да им разкажа някоя история, сега ме раздираха по шевовете в техните статии. Само един, изглежда, беше малко по-сантиментален. Той ми беше написал епитаф. Римуван. Окръжният прокурор сигурно щеше да се пукне от смях.

След няколко часа обаче щеше да рони сълзи в бирата си.

Реших да вечерям по-рано и след като свърших, натиках чиниите в умивалника. Можеха и да почакат. Петнайсет минути подскачах под душа, докато кожата ми не стана розова от горещата вода, след това страдах няколко секунди под студените пръски и излязох изпод душа целият настръхнал. Когато привърших с бръсненето, се намъкнах в един свежо изгладен костюм и прехвърлих неколкостотин долара от горното чекмедже на бюрото си в портфейла.

Погледнах се в огледалото и изръмжах. Можех да изглеждам и като истински джентълмен, ако не беше лицето ми и празното място под сакото, където обикновено държах патлака си. Но поне това можех да поправя. Взех един огромен кобур, за да запълни пустотата под мишницата ми, и се почувствах по-добре. Хвърлих отново поглед към огледалото и направих недоволна гримаса. Чувствах се малко неудобно, че не съм хубав.

Администраторът на рецепцията не изпита особено удоволствие, че ме вижда отново. Ръката му посегна към телефона, след това спря на половината път и се насочи към звънеца, като го натисна три пъти — ясно и отчетливо. Когато косматият широкоплещест индивид, който гонеше от фоайето всички безделници, се появи, администраторът очевидно се почувства малко по-добре. Най-малкото престана да трепери.

Нямаше нужда да доказвам самоличността си.

— Забравил съм си часовника в стаята предишната нощ. Искам си го обратно.

— Но… стаята все още не е почистена — изпелтечи той.

— Искам го сега — повторих аз.