Читать «Отмъщението е мое» онлайн - страница 11

Протегнах една дебела, космата китка и показах празното място на нея. Пелтекът проточи врат заинтересувано.

— Но…

— Веднага! Хотелското ченге се обади:

— Ще се кача с него и ще го потърсим, Джордж. Очевидно администраторът беше доволен, че някой друг е взел решение вместо него, защото веднага подаде ключовете, преизпълнен с внезапно споходилото го щастие.

— Оттук — биячът ме сръга с лакът и аз го последвах.

В асансьора той застана с ръце отзад и се зазяпа в тавана. Излезе на четвъртия етаж и ме поведе по коридора, извади ключа от джоба си и отвори стая № 402.

Нищо не се бе променило в нея. Засъхналата кръв все още беше на пода, леглата бяха неоправени и белият прах, оставен от момчетата от дактилоскопичната лаборатория, все още лежеше посипан навсякъде. Биячът застана на вратата със скръстени ръце и втренчи поглед в мен, докато аз надничах под мебелите.

Претърсих цялата стая, като се опитвах да спечеля време. Биячът очевидно загуби търпение и започна да почуква с пръсти по стената. Когато не остана място, където да не бях погледнал, той каза:

— Нали виждаш, че не е тук. Хайде, тръгвай.

— Влизал ли е някой тук, след като ченгетата си отидоха?

— Никой, приятел, дори и камериерката не си е показвала носа. Хайде да тръгваме. Сигурно си загубил този часовник в някой бар.

Не му отговорих. Дръпнах одеялата от леглото, в което бях спал, и видях дупката точно в края на матрака.

Пълнежът на матрака беше спрял куршума като стоманена пластина. Не можеше да е отишъл твърде далеч, но когато вкарах в дупката показалеца си, напипах само перушина и конски косми. Куршумът бе изчезнал. Някой ме беше изпреварил. Беше ме изпреварил в няколко пункта — празната гилза също я нямаше.

Трябваше да мобилизирам всичките си артистични способности, за да изиграя финалната сцена с намирането на часовника под одеялото. Протегнах го към момъка, за да го види, и го сложих обратно на китката си. Той изръмжа.

— Добре, добре, сега си размърдай задника. Отвърнах му с нещо, за което се предполагаше, че е усмивка на благодарност, и излязох. По обратния път към фоайето той се залепи за мен и дори застана на вратата, за да се увери, че ще се кача в колата си и ще ги оставя на мира.

Не след дълго това момче щеше да си има куп неприятности.

Същото щеше да сполети и администратора на рецепцията, когато ченгетата осъзнаеха факта, че Честър Уилър е толкова самоубиец, колкото и аз. Моят починал приятел от предишната нощ бе убит много чисто.

Аз също нямаше да избягна неприятностите.

Намерих един бар с празен паркинг пред него, влязох и хвърлих долар на плота. Когато бирата ми се появи, взех една никелова монета от рестото и се намъкнах в телефонната кабина в дъното на салона. Беше вече твърде късно, но Пат не бе от хората, които можеха да напуснат офиса си, преди да са разчистили всички проблеми, които са имали за решаване през деня, така че извадих късмет.

— На телефона е Майкъл Бакалина.

Чух го как се разсмя в слушалката.

— Как върви търговията?

— Процъфтява, Пат, истински бум. Имам голяма поръчка за свежо убито месо.