Читать «Ураган над държавния секретар» онлайн - страница 19

— Да, господине.

— Къде е той сега?

— Изпратихме го в болницата в Тюл.

— Нищо ли не успяхте да измъкнете?

— Казвам ви, че не си спомняше дори името.

— Хъм, да. Освен ако не ви е разигравал.

— Но защо?

— Ами ако нещо се е случило на министъра и той е отговорен…

— Тъй или иначе полицията… БОВО се занимават с него.

— Бягате от задълженията си, капитане…

— Не забравяйте, че Мовар живее в Корез и го открихме в Корез. Какво искате да направя при това положение? Освен това БО… специалните служби отдавна се интересуват от него.

— Значи според вас на министъра може да му се е случило същото?

— Със сигурност.

— Невероятно!

— Вече съмва, господин префект. Търсим господин Вейрак повече от осем часа. Наистина трябва да му се е случило нещо сериозно. Освен това няколко души също са получили сътресение. В цялата област…

— Благодаря, капитане. Ще се обадя в Тюл.

— Господин префект, министерството на вътрешните работи.

— На вътрешните работи, господине.

— На вътрешните…

— Бардон?

— Да, шефе. Извинете.

— Бягали ли сте?

— Бях отсреща на улицата, да изпия едно кафе.

— Е, откриха ли Вейрак?

— Не, не вярвам. В седем и половина нямаше никакви сведения.

— Можете да подремнете час-два.

— Няма да откажа… Но ако открият министъра, докато аз…

— Вашите хора ще ви събудят, по дяволите!

— Благодаря ви, шефе. Откъде се обаждате, ако не е тайна?

— От Париж, естествено!

Трънливият хълм се намираше на по-малко от километър от Пон дьо Дийо, над странноприемницата на Пейре. Жан Вейрак бе седнал под голям дъб, който разпростираше нежната си като коприна сянка над напуканата земя, скосената трева, бодливите растения и ниските храсти. Селската камбана отдавна бе била обед. Мъглата смекчаваше слънчевата светлина, но лепкава жега тегнеше над оголените от сушата склонове.

Жан вървя цели часове през хребетите, скита се между червените острови на махалите и зелените архипелази на елховите горички, сред лабиринт от скали и трънаци, в който се преплитаха пресъхнали поточета и забравени пътеки… Бе бродил цяла нощ и цяла сутрин. Беше изминал над двайсет километра от алжерската гора до Пон дьо Дийо. Дълъг бе този път.

Твърде дълъг път.

И знаеше, че вече нищо нямаше да е както преди.

Краката му бяха натежали и ходилата му се бяха покрили с пришки, но той бе обзет от някаква ведрина, присъща на по-друга възраст. Връщаше се у дома след невероятно пътешествие из собствената си съдба. Струваше му се, че приключението лази нощ бе последната необходима брънка от една дълга верига.

Затваряше очи, като се опитваше да си представи друг живот. Затваряше очи, за да прогони лятото — лъжливото лято на успеха. Изпълваше го тиха тъга, пропита с наслада и вдъхновение. Сега вече във вените му течеше зимният студ. Бе затворен в мръсен, лепкав и полуразложен свят, който се разкапваше в гнилоч при първите летни дни. Но той вече не принадлежеше изцяло на този свят. Чувстваше се освободен. Все едно че обвивката, която стягаше истинската му същност, се бе пръснала благодарение на бурята. И вече не се страхуваше… Изправи се. Часовникът му бе спрял. В зенита си слънцето смазваше сенките. Преди колко ли време камбаната би обед? Жан сви рамене. Времето бе вече без значение. Пред него градът се виеше между отвесните скали като в гънките на колосана тога. Приличаше на стара дама, която са стиснали за гърлото и тя протяга шия колкото се може повече, за да поеме няколко глътки въздух. Чудесно, красиво малко градче.