Читать «Ураган над държавния секретар» онлайн - страница 20

У дома съм — помисли си Жан. — Пристигнах.

Да, мисля, че пристигна — каза малкото момче, което от трийсет години го следваше навсякъде.

Пристигнах. Повече нищо не може да ме застигне.

Заспуска се по каменистия пряк път, който водеше до странноприемницата на Пейре. Небето отново се забулваше. Малки облачета постоянно се пръскаха на сива пара. Въздухът сякаш вреше. Господи, дано завали!

Разкопча яката на фланелата си и нави раздраните й ръкави. Измъкна от джоба лулата си, огледа я за момент и я пъхна в устата си. Пропуши отново преди няколко седмици, след като цели пет години напълно се бе отказал. Какво ли означава това? Зададе си въпроса, смучейки захабения и горчив мундщук. Е, може пък и нищо да не означава… Просто случайно откри лулата си в една кутия, когато Мариела се бе захванала с голямото разчистване. Нямаше нито запалка, нито кибрит. Все още не си бе възвърнал напълно навиците на пушач. Впрочем лулата бе празна и той нямаше тютюн. Няма значение… Все пак я остави в уста, за да залъже глада си… За щастие на няколко пъти успя да пие вода от полупресъхнали извори и не беше много жаден. Всичко е наред.

Кучето вълк на Пейре го позна и го посрещна с приятелско ръмжене. „Здравей, приятел!“ — отговори Жан. Влезе в странноприемницата през задния вход. С раздраното на ръкава сако, потънал в пот и прах, обезумял, усмихнат. Щеше да се срещне с приятелите си. Застина в края на коридора. В него бе впил поглед някакъв човек, който явно го очакваше. Не го позна веднага. Загорялото лице, твърдият поглед, приветливият и същевременно властен вид му бяха познати. Но първото нещо, което му направи силно впечатление, бе оранжевата фланела. Същата фланела, каквато носеше в деня, когато срещна Мариела…

Господин държавният секретар Вейрак! За малко не избухна в смях. Значи това съм аз? Направи крачка напред и образът потрепна. Другият загуби част от увереността си. Втора крачка. Погледът на отсрещния се изцъкли от ужас. Чертите му се размиха.

Държавният секретар направи едва доловимо движение, за да се предпази или може би за да отрече, и изчезна. Жан влезе в кухнята.

Разнесоха се викове, възклицания. „Господин Жан!“. Вдигна се олелия от охкания и несвързани думи. Накрая изведнъж настъпи тишина. Пристигнах… Някой подаде стол и той се отпусна на него. Известно време не съзнаваше какво става и какво се говори наоколо. Над него се надвесваха лица. Усмихна се и се отпусна. До обонянието му достигна ароматът на пикантен сос и гладът изведнъж го изкара от вцепенението.

— …извикайте лекар!

Поклати глава. „Не за мен, чувствам се съвсем добре.“

Поиска да стане. Попречи му лекото виене на свят. Отново почти загуби съзнание.