Читать «Ураган над държавния секретар» онлайн - страница 17

— А да, ъъ, много добре… Колегата от Ло ме уведоми, че бурята ви е коствала известно сътресение. Сега по-добре ли се чувствате?

— В чудесна форма! А знаете ли в колко часа точно шефът се е… е катастрофирал?

— Министърът ли? Малко преди двайсет часа!

— Значи от три часа вече се разхожда!

— Да… Господин Борис, вие сте най-близкият сътрудник на министъра, допускате ли той да е имал среща някъде в алжерската гора? — Среща? С някой дядка ли?

— Ало? Много лошо ви чувам… Всички знаем, че господин Вейрак е енергичен и решителен човек. Може да е намислил да се срещне тайно с някой от своите противници. Например с Жуст Мовлр. За да поговори с него и да се опита да стигнат до… до примирие. Според вас това възможно ли е?

— А? Среща с Мовар ли? Защо не? Това по-скоро ми изглежда забавно. Вие мислите, че Мовар и неговите хора са пристигнали на местопроизшествието преди… преди жандармерията и са отнесли птиченцето?

— Много лошо ви чувам… Кого са отнесли?

— Министъра, of course! Не изглеждате…

— Ало? Да, би било невероятно съвпадение… но все пак не и невъзможно. Затова наредих на жандармеристите да се срещнат с Жуст Мовар.

— Е и?

— Мовър не си е у дома. Засега е неоткриваем.

Нямаше да се остави да го заловят така глупаво насред гората! Все още можеше да се измъкне от ченгетата. Тези мръсници никога нямаше да успеят да го заловят в алжерската гора, която познаваше като тялото на Мариела! Обърна гръб на пътя и побягна.

През клоните на дърветата виждаше блестящото като нажежен до бяло метален лист небе. Много скоро изгуби пътя. Пред него се възправяха сечища, гъсталаци, високи треви. Умело се плъзгаше между препятствията — провираше се във фантастичен слалом.

— Не се страхувай — чу до себе си детски глас. — Скоро ще стигнем до друг път.

— Но аз стигнах — каза Жан.

— Все още не. Има друг път!

— Друг път ли?

— Да.

— Друг път ли? — запита ехото.

— … друг път… друг път…

— А глиганите? — попита Жан.

— О, може би ще ги видим.

Отвсякъде изникваха животни: плъхове, зайци, диви котки и лисици, тръгнали на лов. От време на време излиташе някой обезпокоен бухал, чупейки мъртвите клонки. Кой казваше, че алжерската гора била опустошена и че не били останали нито гризачи, нито птици, нито дори змии? Та тук беше изгубеният рай!

— Колко тежи един глиган? — запита Жан спътника си.

— Ако е голям, над сто килограма.

— Вярно ли е, че се опивали с жълъди и кестени?

— Да, напълно вярно.

— И тогава като пияни хора ли са?

— Да. Но сега мълчи!

Жан и неговият тайнствен приятел вече бягаха по пътечката, обградена с дива метла. Твърдата земя кънтеше под стъпките им. От време на време се спъваха в някое камъче, което се търкулваше по каменистата почва с тревожен звук, предизвикващ диво ехо. После пътечката започна да се стеснява. Бодливи храсти замениха нежните стъбла на дивата метла.

— Има ли друг път? — попита Жан.

— Да, да. Има.

— Къде е?

— Пред нас. Да бягаме!

— Догодина ще имаме климатична инсталация — каза Мариела. — Ако всичко върви добре… което много не ми се вярва!

Наближаваше полунощ, а горещината бе все още непоносима… Пиер Борис забеляза, че Мариела си бе свалила сутиена. Натежалите й гърди трептяха под тясната бежова фланелка, която ги очертаваше плътно и свършваше малко над полата, оставяйки ивица гола кожа.