Читать «Празникът на промяната» онлайн - страница 5
Мишел Жори
— Благодаря, Зом. Ще си спомням за теб. И за всички останали!
— Дойдох да ти кажа, че Алазимунът желае да те види преди тръгването. Очаква те в запарая.
— Генералът ли? — каза Боро разсеяно. Извърна се със съжаление. Сержант Зомбал му подаде ръка.
— Желая ти лек път и промяна. Скоро и мен ме очаква същото. Надявам се, че ще се видим в новите си кожи.
Пратеникът на Мара се казваше Абдан Юру. Беше в напреднала възраст, почти старец, но съвсем изправен, силно мургав, с младежко лице и поглед, с много гладка и тъмна, почти черна кожа. Африкански тип — изключително фини черти, широка уста с плътни устни, извити над блестящо белите зъби. Бръчиците край очите, леко увисналата кожа на брадичката и врата, малко отпуснатите тяло и крайници, насеченият свирещ глас, който от време на време незабележимо прегракваше поради липса на въздух, издаваха възрастта му, физическото изтощение и отпечатъка на времето, което течеше дори и в уединението на пустинята.
Сия Тарас се бе присъединила към него в къщата на помагачите в квартала Пиер д’Орион. Къщата на помагачите служеше за кметство, съдебна палата и болница. Абдан и неговата посетителка бяха седнали един до друг на пейката в голяма стая, която световодите, чрез хитроумна игра на сенки и светлини, разделяха без никаква преграда на килийки, различни по форма и размери.
— Третата промяна е най-голямото приключение в живота. Сия — каза мъдрецът от Юдерна.
И Сия се усмихна, без да отговори. Най-голямото приключение в живота — тя го знаеше. Беше готова. Щеше да тръгне за Силбоя без надежда за връщане. Повече нямаше да види Театриондия, както и града-близнак — Натилондия. Такъв бе законът — или правилото, или обичаят, или… Така беше! Абдан Юру или някой друг щеше да я отведе до портите на Мара. Самият той нямаше да влезе в селището. Той бе просто мъдрец от пустинята, велик помагач от Юдерна, който често се срещаше с жителите на Мара и изпълняваше за тях важни поръчения, но не знаеше почти нищо за техния живот и свят.
Сия Тарас, която правеше маски и водеше игра, щеше да навлезе в четвъртия сезон — сезона на осъществяването. А бе само на тридесет и девет години, възрастта на кралица Йемена, както се говореше. На двайсет и една години претърпя първата си промяна и разбра, че съдбата й ще бъде изключителна. Въпреки всичко се чувстваше съвсем обикновена жена, все още твърде млада и жадна за всички плътски удоволствия. Далеч не бе изчерпала радостите на сегашното си призвание. И празникът — той може би завинаги щеше да я откъсне от всички, които обичаше — започна изведнъж да я плаши, а не да я привлича или въодушевява.
— Разкажи ми за признаците си — нежно подхвана Абдан.
Сия скри лице в ръцете си. Притиснатите към устата й длани приглушаваха гласа й. Сладостните признаци, мъчителните признаци. Усещането, че се подмладяваш, че се откъсваш. Надеждата и вината. Сия се чувстваше все по-отчуждена от децата си, Лизор и Джанин, и почти чужда на самата себе си. В същото време изпитваше някакъв нов прилив на чувственост и смътно отвращение от живота си. Паметта й се замъгляваше, но въпреки това си спомняше за детството така, сякаш го бе загубила вчера… Рязко отдръпна ръце. Лицето й бе разстроено, а в зелените й очи проблясваха безумни пламъчета… Абдан й отговори, че тя обича децата си и страда, че трябва да ги напусне, което е съвсем естествено. Сетне се изправи и я хвана за ръка. „Ела!“ Сия последва мъдреца от пустинята. „Да излезем.“ Поток светлина я докосна и оцвети в бледозелено дългия й син абуд. В съседната зала се разиграваше твърде буйна драма. Гръмки гласове, думи, откъслечни думи, думи, смехове проникваха от време на време през дървената преграда. Във Вариана театърът бе навред. Тук театърът бе нещо много повече, отколкото е бил някога за която и да е друга цивилизация.