Читать «Празникът на промяната» онлайн - страница 3

Белксан взе ръката на Сол.

— Щастлив ли си, приятелю? — попита го тя усмихната.

Командващият Боро Уругало стоеше изправен с лице към дюните, пъхнал ръце в джобовете на жабаружа си. Подобен на розовееща зора, свещеният тобоган на демона Огун се увиваше около залязващото слънце. Малко под хоризонта основата му докосваше огромния мираж, който Боро бе изградил за последен път между Обад Товей и авангарда на втора армия на Торогун. Торогун, чието име означаваше „демонът на земята“. Миражът бе красив: широк морски проток, населен с огромни хищни риби. Особено ефектен щеше да е през нощта, под студената светлика на пълнолунието. Сутринта мечтателите на Торогун несъмнено щяха да го унищожат, но Боро щеше да е вече на път за Натилондия. За него войната бе свършила. Може би завинаги напускаше армията на Алазимуна. Прибираше се у дома, в града си, преди да потегли за Силбоа, където постоянно се честваше голям празник на промяната. Признаците се проявяваха бързо. След няколко седмици мечтателят Боро щеше да отстъпи мястото си на бог знае кого. „Командващият“ Уругало, създателят на военни миражи, щеше да изчезне завинаги. А и той бе само мираж. Боро го знаеше. През първия сезон на живота си той бе велик знаещ. Изучаваше живота на Основателя Ослобо Маслорово. Знаеше цялата истина за обществото на Вариана и войната в Сюджазан. Командващ Боро Уругало, майор Джизана Аджмер, генерал Алазимун… Нямаше нито командващ, нито майор, нито генерал, защото нямаше война! Защото Торогун, демонът на земята, който от десетки години заплашваше южните граници на Вариана, бе всъщност най-възхитителното творение на Ослобо Маслорово. А Алазимунът бе носач на маска или играч на роля, дошъл от Театриондия, и щом настъпеше неговото време за промяна, щеше да бъде сменен може би от водач на игра или проповедник на слово от Натилондия… Още няколко дни Боро ще е мечтател, поет, певец на небето, създател на божествени миражи. Красивата Джизана Аджмер, която щеше да го смени в главния щаб на Обад Товей, бе изпратена от кралица Йемена мечтателка, косачка на маска и показвачка на знаци. Казваха, че е чувствено и гениално момиче. Като Йемена. Може би тя беше бъдещата Йемена на Театриондия.

Боро Уругало гледаше небето и пустинята, които като две насрещни огледала си препращаха бавно падащия здрач, обагрен в синьо и охра, сух, благоуханен и студен.

Орелът-риба връхлита върху ятата облаци. Настъпва часът на кучетата-демони. Тънък слой пясък се разстила над полето с мъртъвци. Дълга пукнатина се отваря над пурпурните светове на следвремието. От зенита падат парчета накълцан октопод. Здрачът е с вкус на морска сол край дюни. О, млъкни най-сетне, певецо на небето, земята те проклина и миражите ти умират!